Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
По-добре да разкажа за нашите съседи. Те бяха първите представители на обществото, сред което живях дълги години, и заедно с тях направих първите си крачки в това общество. Бяха шест на брой, всички момчета и всичките по ризки, най-голямото на дванадесет години, а най-малкото на моя възраст. То именно бе едно от двете деца, които аз чаках цели шест месеца да проходят. Застанах на техния вратник и като всеки новак, който влиза за пръв път в обществото, захапах пръста си и от смущение започнах да го смуча. Знае се, че при такива случаи първото впечатление е много важно, ако не и съдбоносно и това ме караше да се притеснявам. Любопитството ми обаче надделя и полека-лека пристъпих в двора. Постоях с пръст на уста, пак тръгнах и така на няколко етапа стигнах до бунището. Ония не ми обръщаха никакво внимание. Седяха си на бунището, полузаровени в боклука, мълчаха и гледаха на различни страни. Това ме учуди, а донейде и оскърби. Нямаше причини да ме посрещнат така равнодушно и аз с безпокойство помислих, че моите
Почаках ги, докато похапнат от своя тюрлюгювеч, но те пак не ми обърнаха внимание. Пристъпих още по-близо до тях и реших сам да се представя. Казах „ма-та“ и ги загледах в упор. Едно от тях ми отвърна с „та-ту“, след него и другите ме обсипаха с разни срички от тоя род. Така започна нашият разговор и аз разбрах, че, слава Богу, моите съседи все още не бяха станали жертва на отчуждението. Оказа се, че и те като мен си служат с нечленоразделна реч, та от честолюбие не смеят да влязат в разговор с непознато лице. Само най-голямото владееше разговорната реч и извика от върха на бунището: „Ат ита та отанам бу“, което означаваше, че иска да ме набие или по-точно да ми хвърли боклук в лицето, и щом каза това, взе с двете си шепи боклук и го запрати в лицето ми. Останалите мигновено последваха примера му, награбиха боклук и почнаха да ме замерят. Всеки на мое място би се оскърбил и избягал, но аз реших, че по този начин ми изказват своите комплименти, и не се излъгах. След малко се покатерих на бунището и също като тях се зарових до кръста. Това им хареса и взеха да ме ухажват. Предложиха ми най-любезно да похапна от техните шапчета, разказаха ми сума неща на своя племенен език, после се търкаляхме от върха на бунището и чак когато се омацах до ушите и напълно заприличах на тях, тогава ме признаха за съсед и приятел. По едно време дойде майка им, изскубна ги от боклука едно по едно като гъби печурки и ги подкара към къщи.
Майка им отново бе бременна, така че моите приятели скоро щяха да станат седем, а няколко години по-късно — дванадесет. Засега фамилията им наброяваше десет души с майката, бащата и двамата им чичовци. Селяните разправяха, че Його (така се казваше бащата) дал обещание пред Негово величество да отхрани дванадесет войници за майка България, и той изпълняваше всеотдайно и безкористно своето обещание, без да очаква награда от правителството. Всъщност Його си отмъщаваше на жена си, защото му правила големи въртели, преди да се омъжи за него.
Його бе останал стар ерген с двама по-малки братя и една голяма сиромашия, та дълги години никоя от нашенските моми не пожела да му стане жена. За негов късмет обаче в селото имаше и една стара мома Вачка. Тя бе най-старата мома в селото и най-срамежливата в Добруджа. Казваха й срамежливата Вачка, защото не искаше да се омъжи поради срам от мъжете. Не се показваше пред хората, нито по седенки, нито по хора, а на нивата ходеше залепена за майка си или за баща си със закрито лице като кадъна. Целият й род, а впоследствие и цялото село, се зае да я омъжи, но напразно. Щом дойдеха сгледници у тях, срамежливата Вачка пищеше като заклана „не ща“, криеше се в мазето или на тавана и заплашваше да се удави в кладенеца. Най-напред с нея се зае всепризнатият годежар в околията Гочо Патладжана. Очите на селото бяха отправени към него и Гочо сложи на карта целия си престиж. Обърна наопаки селата, примъкна цяла рота кандидати, а накрай изпадна в годежарски делириум, защото въпросът бе вече на чест, но усилията му удариха в камъка на Вачкината срамежливост. „От туй жена няма да стане!“ — извика своите верба магистри Гочо и тупна калпака си в земята насред мегдана. Бе принуден да признае публично своя неуспех и това се случваше за пръв път в дългогодишната му годежарска практика. Впрочем случаят със срамежливата Вачка се отрази пагубно на славната му кариера. Многобройните му почитатели се усъмниха в неговите способности, малко по малко престанаха да го наемат за сватовник, а и сам той като че загуби вяра в собственото си призвание, нещо се прекърши в него, започна да пие на свои разноски, обедня още повече и както знаем вече, свърши земния си път в един изоставен кладенец извън селото. Можем да му пожелаем лека пръст и по този случай да си припомним как преминава световната слава.
След като Гочо Патладжана дигна ръка от срамежливата Вачка, родителите й наеха Каракачанката от Могиларово. Ние знаем вече, че тя бе най-сериозният съперник на Гочо в годежарското изкуство, и сега селото обърна очите си към нея. Каракачанката се хвърли в това рисковано предприятие с цялата си женска амбиция. Преди всичко тя се пресели в нашето село и живя три месеца у Вачкини, за да може всяка минута да я кове и увещава. Миткоса цяла Добруджа надлъж и шир, намери стотици
Като мнозина други мъже и Його се съблазни от наградата, но за разлика от тях реши да участва в конкурса без помощта на разни годежари и посредници. Изчака търпеливо да затихне шума около сватосването на Вачка и една вечер сам отиде у тях. Свари ги да вечерят и Срамежливата една не се пъхна под софрата от срам, закри лицето си и избяга в другата соба. Його не се оскърби от неучтивия прием, а поседна при старите и накратко им изложи своя план за действие. По-късно някои селяни разправяха, че занесъл някакво омайно биле, което сложил в чорбата на Вачка, та срамът й изчезнал начаса и сама пожелала да се омъжи още същата вечер. Други пък разправяха, че й дошла сляпата неделя, както, уви, идва за всички ни изневиделица, но истината е, че на другата сутрин Вачка се събуди у Йогови.
Народът опули очи пред това голямо чудо и онемя. И както винаги, когато е заставал пред големите чудеса и не е могъл да си ги обясни с думи, а с изкуство, така и сега съчини песен за Вачка и Його, за да увековечи тяхната необикновена женитба, а може би и за да покаже на литературните теоретици как се ражда поезията:
Заспала Вачка при мама,
при мама още при татко,
а кога петли пропяха,
в чужда се къща събуди.
Чуди се Вачка, мая се,
какво да прави, да стори,
с два гласа виком извика,
с два реда сълзи заплака…
По-нататък в песента се разказва как Його стоял пред вратата на собата и с нетърпение очаквал Вачка да се събуди от дълбокия си сън, за да влезе при нея; как най-после чул виковете й, поискал да влезе в собата, но Вачка разбрала каква е работата, заключила се отвътре и не го пуснала при себе си „цели ми девет дни и девет нощи“ и т.н. Поетическата измислица е неизбежна в песните, но в тази песен няма нищо измислено, всичко е разказано, както си е било, нашенци не са дали простор на богатото си въображение, защото са сметнали, че събитието само по себе си е поетично.
Срамежливата Вачка действително изпищя неистово, като се видя да лежи върху чергата на пода в чужда стая. Скочи към прозорчето, зърна пред къщи Його и сложи резето на вратата. Його не спа цяла нощ, а стоя пред вратата на собата и щом чу глас, рече да влезе, но вратата не се отвори. Понатисна веднъж, дваж — вратата не мръдна, защото и Срамежливата натискаше отвътре, макар да бе сложила и резето. Натискането от двете страни продължи, докато изгрее слънцето, народ защъка насам-натам и Його се отказа. Толкова години бе чакал жена, щеше да почака още час-два, докато бъдещата му съпруга се вразуми и го приеме в покоите си. И чака девет дни и девет нощи. Срамежливата бе решила да умре непорочна, но да не попадне жива в мъжките му обятия. Його се видя в чудо, да не говорим за накърненото му честолюбие и срам пред хората, защото до пладне цялото село знаеше, че си е довел жена, а не може да влезе при нея. Народът си намери зрелище и направи панаир. Едни съветваха Його да пробие дупка в стената, а други — да свали керемидите от покрива и оттам да слезе в собата. Намериха се и такива, които го съветваха да пусне в собата кошер с пчели. Його обаче прояви предвидливост и търпение. Счупи стъклото на прозорчето и остави през железните пръчки вързоп с храна и една кратунка с вода. Срамежливата обяви гладна стачка и не посегна към яденето и водата. Докато имаше сили да се съпротивлява, стоеше зад вратата, а на шестия ден легна върху чергата и не стана. Його я остави да се омаломощи докрай и чак на десетия ден ритна резето…
След тази история нашенци си казаха като Гочо Патладжана, че от Срамежливата жена няма да стане, и очакваха да си избяга у дома. Не мина обаче седмица и Його заяви пред нашенци, че мъжете трябва да се боят най-много от срамежливите жени, и това се оправда напълно. Точно на деветия месец Вачка роди първото дете и оттогава почна да ги вади на конвейер, докато им забрави имената. Кръщенетата ставаха така често, че родителите объркваха имената на децата. Осмото го кръстиха на чичо му Матю, но след време се разбра, че и второто бе кръстено на чичо му Матю. Його отиде да се разправя с поп Костадин, но попът отказа да промени името на осмото, така че в семейството станаха трима Матювци — чичо Матю, голям Матю и малък Матю.