Преди да се родя и след смъртта ми

Петров Ивайло

Чичото бе овчар от дете и прекарваше времето си на къра. Мнозина от селото го знаеха по име, без да са го виждали. Аз го видях само веднъж, за пръв и последен път, защото бе мъртъв. Това се случи в края на лятото, когато свикват новобранците в казармата. Матю го викаха в шуменския пехотен полк. Новобранците тръгнаха с песни и викове, за да потиснат тъгата си. На сутринта всички се събраха пред общината да чуят напътствията на кмета как да служат храбро и покорно на Негово величество, само Матю не се яви. Тук Матю, там Матю, докато го видяха да виси на големия орех в градината с бели навои, с бяла риза и накрехнат астраганен калпак като хайдутин, решил да покаже на поганците как се мре с юнашка чест. Народът се тълпеше около ореха, жените плачеха, а кметът заповяда да погребат обесения далече от гробищата, без опело, защото проявил песимизъм и предпочел смъртта пред вярната служба на царя и отечеството.

Другият брат Райко бе вторият полуинтелигент в нашето село след чичо Мартин, макар да бе завършил само първо отделение. Наричаха го Райко Доктора,

защото пръв подноси сако и каскет, наистина оръфани и омачкани като мешин и не по негова мярка, но това не му пречеше да изглежда европеец сред тълпата от потури и калпаци. Доктора изпитваше отвращение към физическия труд, говореше с презрение към примитивното обработване на земята и смяташе за унизително да хване сърп или мотика. Сега неговите връстници не могат да отрекат, че е бил пророк на техническия прогрес в селското стопанство, но по онова време казваха, че само от мързел търси мекото на хляба. Казваха още, че учените затуй са учени, защото са мързелив народ, няма да се опънат на работата, а мислят как да я заобиколят, да й намерят слабото място и да я свършат седешката, с чисти ръчички, без труд и усилие. Такъв, ако го накараш да отиде пеш или с волска каруца от село до село, ще седне да измисли я велосипед, я автомобил, та да пътува хем по-бързо, хем по-леко.

Доктора не се оскърбяваше на нашенци, задето го причисляват към мързеливото и кекаво съсловие на учените. Той вярваше непоколебимо в техническия гений на българския народ и се закле да не стъпва на нивата, но да докаже, че може да си вади хляба от техниката. Но за техниката бе нужен основен капитал и Доктора дълго време си блъска главата как и откъде да го намери. Мина му през ум да поиска от чичо Мартин някой лев назаем, не можа да открие следите му и се върна с празни ръце. Това се случи на летния Атанасовден. На тоя ден народът от околните села се събираше при параклиса на свети Атанас, да се поклони на светите му мощи, които лежаха в големия каменен гроб сред параклиса. В двора имаше кладенче и Доктора се отби да пие вода, а след като пи, седна да почине на сянка под лъжицата на свети Атанас. Легендата разказваше, че свети Атанас замръкнал тук до кладенчето, похапнал каквото Бог дал, забил лъжицата си в земята да не му убива на пояса, полегнал да подремне и умрял, навярно от инфаркт, защото като мнозина от светиите сигурно си е попийвал и попушвал порядъчно. Легендата обаче премълчава любопитния факт, че нашенци не са дали подслон на светията, а са го оставили да умре извън селото. Това показва, че още по онова време са били отявлени атеисти. На сутринта намерили трупа му до кладенчето, заровили го надве-натри и даже не му сложили кръст, защото не знаели името му. Но минават години и нашенци разбират, че само с атеизъм не се живее, та като всички хора по земята трябва да си измислят някой светия, който да покровителства имота и здравето им. От селото, разбира се, не могли да дадат на никого това звание, защото открай време се знае, че никой не е светия измежду своите. Спомнили си тогава за странника и го обявили за светия. Посадили една черница до кладенчето и почнали да се уверяват взаимно, че не е посадена от тях, а израсла за една нощ от лъжицата на непознатия странник. За да затвърдят в съзнанието си неговата святост, изградили параклис върху гроба му, а черницата обявили за чудотворна. Оттогава всяка година се събираха при черницата, окачваха на клоните й парцалчета от дрехите си и вярваха, че окачват там болестите и нещастията си. След това влизаха в параклиса, запалваха свещ и пускаха по някой лев през дупката на гроба. По този начин нашенци изкупуваха вината си пред паметта на бедния странник от оная нощ, когато го оставиха без подслон на полето.

Това се повтаряше по няколко пъти през годината на различни празници, но Доктора едва сега помисли колко много пари са се събрали при мощите на светията. Поп Костадин бе прехвърлил рано-рано килото и пееше с такова вдъхновение, та свещите угасваха в ръцете на богомолците. Доктора надникна през вратата, а после влезе в параклиса и застана до каменния гроб. В това време двама заможни чичковци с дънести калпаци развързаха кесиите си, пуснаха по няколко монети, удариха по един кръст и излязоха. По звука на монетите можеше да се определи, че гробът е дълбок около два метра и че дъното е покрито с монети. Доктора се промуши сред тълпата и огледа пода от стена до стена, да види дали няма страничен отвор за гроба. Плочите бяха споени с цимент и стояха здраво на местата си, не се виждаха знаци и по стените.

Доктора се прибра в село и напрегна техническата си мисъл до такава степен, че каскетът му отесня и стегна главата му до спукване. Най-напред намисли да разкърти гроба с железен лост или да подкопае основата на параклиса, но се сети, че не е шильонски затворник, за да се заема с такава тежка и недостойна за него работа. Черепът му бе почнал да пука по шевовете, когато една огромна нашенска муха кацна на носа му и го ухапа до кръв. Доктора плесна с длан, направи я на петно и както става с големите открития, от това петно се роди голямата му идея. Спомни си, че неотдавна бе видял в дюкяна на Тодор гърка някакви ленти мухоловки, които висяха от тавана, а по тях се бяха залепили стотици мухи. Оттук нататък работата свърши мощният поток на съзнанието му…

Вечерта Доктора лежеше в двора на параклиса с дълъг прът в едната ръка и с огромна пила в другата. С пилата щеше да пререже катинара на вратата, а с върха на пръта, където бе навил няколко ленти мухоловки

с лепилото навън, щеше да обере монетите от дъното на гроба. Оказа се обаче, че и други бяха решили същата вечер да бръкнат в спестовната касичка на свети Атанас. Някой мина на пръсти по двора, поозърна се като крадец от криминален филм и завъртя ключа в катинара. Доктора го позна по рошавата коса — Васо монаха. Имаше такъв един хитрец с голяма мутра, дошъл кой знае откъде, който се обяви за монах и преживяваше покрай параклиса. Поп Костадин веднага го нарече самозванец и го прогони в съседното село, за да не му мъти служебната вода. Самозванецът се подвизаваше при една вдовица и като Божи човек се петлаеше в краката на попа при разни погребения, кръщенета и литургии. Поп Костадин му имаше голям зъб и вместо да пее текста от тропаря, псуваше монаха на майка, но открито не смееше да му тръсне един по голямата мутра. Доктора тъкмо се накани да му свети маслото с пръта и да направи неоценима услуга на попа, когато самият поп Костадин се изхлузи от мрака и се втурна право към вратата на параклиса. Като я видя отворена, свали пищова от кръста си и влезе.

След малко в параклиса започна такова меле, което може да се види само в Илиадата. Божиите служители бяха мъже гласовити, та заедно с ударите и стенанията из вратата на параклиса изригваха лъвски ревове. По едно време бойната площадка им дойде тясна и двамата се изтърколиха навън във вид на черно и космато кълбо. Скубеха брадите си, въргаляха се по острия калдъръм и си разменяха библейски ругатни. Поп Костадин наричаше монаха Юда и Ваал ненаситен, а монахът го наричаше тат, езичник, изчадие гееново и пр. Но библейските ругатни бяха, така да се каже, служебна куртоазия, която трябваше да се спазва дори при бой, и противниците минаха към истинските, т.е. към мирските, ругатни, а мирските ругатни по нашия край имат донейде румънско влияние, засягат не само майката и всички женско от рода, но и такива невинни неща като надгробния камък и даже номера на кръщелното свидетелство. Когато поп Костадин се увери, че монахът е мъртъв, хвана го за краката и за да удовлетвори докрай класическия си гняв, започна да го влачи около параклиса, както Ахил е влачил трупа на Хектор. Само че Хектор не бе умрял, а се преструваше на умрял и съобразяваше как да пипне Ахил за ахилесовата пета. При третата обиколка на параклиса скочи на задника си, хвана попа за петата и го гътна на земята.

Имаше опасност мелето и ругатните да продължат до сутринта, а Доктора не разполагаше с време и търпение. Каза си, че когато двама се карат, третият печели, сложи им по един прът на темената и ония паднаха в несвяст. Взе за всеки случай пищова на попа, влезе в параклиса и пъхна пръта в спестовната касичка на свети Атанас. Лепилото на мухоловките свърши работа. Докъдето стигаше прътът, монетите се лепяха като мухи и Доктора с голям труд успя да измъкне две шепи.

След няколко дни Доктора се появи в селото на велосипед. Най-напред го усетиха кучетата от горната махала, драснаха подире му като глутница и едва не го събориха в прахоляка. Те бяха първите консервативни елементи, които се отнесоха враждебно към техниката. Нашенци също така проявиха недоверие към новото превозно средство и даже го заклеймиха като дяволско изобретение, което плаши добитъка и разлайва кучетата. На първо време Доктора наистина наруши движението в село и предизвика катастрофи. Няколко души паднаха от конете си, защото конете се плашеха от велосипеда, хвърляха чифтета и събаряха ездачите си на земята. Обърнаха се и няколко каруци, чиито стопани бяха контузени, та подадоха жалби в съда за обезщетение. Съдът не уважи молбите им по липса на съответен закон и те се удовлетворяваха по нашенски, като поизтупаха праха от европейските одежди на велосипедиста. С една дума, ако имаше КАТ в село, Доктора щеше да плати сума глоби или щяха да му отнемат книжката за правоуправление.

Но и любопитството на нашенци не отстъпваше на техния скептицизъм. Колкото и да ненавиждаха велосипеда, той влезе като муха в главите им и вече не излезе. Щом видеха Доктора да минава по улиците, изоставяха работата си и заставаха зад оградите да го зяпат. Най-много се учудваха на това — как се крепи върху две колца с гуми, тесни и сиви като змийска кожа, и, разбира се, очакваха всеки миг да падне и да си счупи главата. За честта на техниката Доктора не падна нито веднъж, сякаш бе роден на гумени колела, и малко по малко затвърди авторитета на велосипеда, тъй че чудото не трая три дни, както в поговорката, а три месеца. На четвъртия месец се оказа, че велосипедът върви по-бързо от конете и магаретата, и Доктора почна да приема поръчки за обществени и частни услуги. Пренасяше пощата от общината, ходеше в града за лекарства, откарваше даже вълна на дарака в съседното село и се връщаше след няколко часа. Няма нужда да отбелязваме, че услугите на Доктора станаха въпрос на чест и че по-късно тази чест се превърна на истински снобизъм. Започнаха да го използват за работи, които сами можеха да си свършат по-бързо и по-добре, а понякога чакаха ред по цели дни, защото велосипедът бе от първата марка в света и често се повреждаше.

Доктора бе заявил, че ще изкарва хляба си от техниката и скоро го доказа. За всяка услуга получаваше натурално възнаграждение — брашънце, сиренце, масълце или месце, — но най-голямата му награда бе тази, че разби на пух и прах вековните предразсъдъци на нашенци и ги поведе по пътя на цивилизацията. Велосипедите станаха модерно превозно средство и в селото започна такова бясно търсене и купуване на стари велосипеди (произвеждаха се в чужбина), както е сега търсенето и купуването на леки коли.