Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
— Кмете, слез в мазето и налей от онова, дето го държиш за скъпи приятели! — извика той, както бе полегнал в брачното легло на Бенко.
Татара слезе в мазето и донесе вино, а жена му напълни две чаши и ги сложи в купешката алуминиева табличка. Аница пое табличката през прозорчето, подаде едната на чичо Мартин, чукнаха се и пиха на екс. След малко табличката пак се появи на прозорчето и Татарката пак напълни чашите. И така до сутринта, от сутринта до вечерта и от вечерта до другата сутрин. Хубавата Аница и чичо Мартин пиеха, лягаха в леглото да се любят и пак продължаваха необуздания си пир, а свекърът и свекървата им прислужваха от другата стая. Той мъкнеше вино и ракия от мазето, а тя вареше петровски пилета и точеше баници. После сядаха на пата и гледаха към прозорчето. От време на време в рамката се показваше бялата ръчица на снахата и заедно
— Свекъре, дръж да си напълниш мръсните очи!
Двамата падаха на четири и дълго търсеха златните пари, слагаха ги в кожената торбичка и криеха торбичката под сламения дюшек на пата. Понякога Аница повикваше свекъра, за да му даде парите „на ръка“. Татара подаваше ръка със затворени очи, но Аница го караше да си отвори очите. Тогава Татара виждаше разголената й бяла и пламтяща плът на вакханка и се задъхваше от горещата струя, която излизаше през прозорчето като от уста на фурна и пърлеше лицето му. Струваше му се, че в другата стая ще избухне пожар, и бързаше да се махне от прозорчето. В другата стая действително бе нажежено, там гореше нещо в буйни пламъци, но какво гореше и изгаряше завинаги, Татара не разбра и никога нямаше да разбере.
Нашенската Пенелопа не бе кръвожадна като древногръцката и отмъщението й се превърна в благодеяние. Вместо да уязви своите мъчители по морална линия, тя ги направи богати, като вярваше, че една кесийка златни пари няма да изкупи техния позор, а още повече ще ги унизи. Но известно е, че когато благородните натури се опитат да отмъщават, винаги изписват вежди, вместо да извадят очи. Същото направи хубавата Аница и не постигна целта си, освен може би, че стана предшественица на сексуалната революция в Добруджа, а оттам и в целия свят. А Татара и Татарката оцениха заслугата й пред поколенията и само за два часа възприеха нейната философия за свободния пол. Казаха си, че „тя няма да се изтрие“ и се утешиха с древната мъдрост, че в края на краищата всяко зло за добро. И когато на следната сутрин чичо Мартин реши да си отиде, те искрено съжалиха, че не пожела да остане поне още едно денонощие, и викнаха ухилени през прозорчето:
— Носи си много здраве и пак заповядай!
Така Татара пръв от властниците чопна от златото на разбойника и пръв затвори очите на властта пред неговите незаконни деяния.
10.
Нямате представа какво е това презрение,
то ще се проявява само в прекалена любезност.
Ако сте глупав, можете да оставите да ви излъжат;
ако искате да си създадете поприще,
би трябвало да се оставите да ви излъжат.
(Абат Пирар на Жулиен Сорел)
И вторият, който затвори очите на властта пред незаконните деяния на разбойника, бе сам околийският началник господин Медникаров. Аз казах, струва ми се, че господин Медникаров бе личност със средни възможности, и всеки ще се запита как успя да изхитри закона, без да накърни високото си обществено положение. Играта бе твърде сложна и опасна за него, но като всяко високопоставено лице и той имаше своите тайни и явни съветници. Явният бе зет му, а тайният — дъщеря му Емилия. Няма да преувелича, ако кажа, че тя бе първата и неосъществена жена дипломат в България, достойна да плете дворцови интриги, да сваля и назначава министри и да обявява войни. За разлика от хубавата Аница, която воюваше за чичо Мартин със стародавното търпение на Пенелопа, Емилия разчистваше пътя си към него чрез властта на баща си, а както ще видим по-късно, и чрез властта на цялата държава. Всички се учудваха как при всичката си хубост, ум и блестящо положение бе станала годеница на едно вехто даскалче и никой не подозираше, че тя няма и намерение да става негова жена. Единствен от целия град знаеше Иванчо Кутийката. Още при първия им „интимен разговор“ Емилия разкри собствените му въжделения и начерта бъдещата му кариера така подробно и ясно, че той бе поласкан и удивен от нейната прозорливост. За брак, разбира се, не стана и дума. След този разговор двамата се срещаха да уточняват плановете си за действие, привързаха се един към друг посвоему, както се привързват съзаклятниците, и това именно караше обществото да им се възхищава. Когато планът им бе напълно готов,
Чичо Мартин го очакваше с известно нетърпение и любопитство не толкова да узнае целта на неговото посещение, колкото да потвърди собствената си увереност, че властта рано или късно сама ще дойде при него да му подаде ръка. Това побратимяване му даваше възможност да хване властта за юздата и да я язди, както си иска — заветна мечта не само на един разбойник, а, струва ми се, и на всяка личност. Иванчо Кутийката твърдеше, че преговаря от името на околийския началник, но чичо Мартин не можеше да се освободи от чувството, че и Емилия има пръст в играта. Спомни си как го бе изпратила с файтона далече извън града и на раздяла през пустото и тъжно поле бе паднала в краката му. Тогава му стана някак страшно и сърцето му потръпна от хлад, а сега, щом Кутийката тръгна да си отива, чичо Мартин го изчака да се отдалечи на стотина метра, вдигна карабината и стреля в гърба му. Онзи спря, опипа рамото си и се върна при него. Впрочем ето няколко думи за тяхната съдбоносна среща.
Иванчо Кутийката пристигна с каруца в селото, където бе отседнал чичо Мартин, и поиска да се срещне с него. Селянинът, който служеше за връзка между двамата, изведе госта на полето, посочи му мястото на срещата и се върна. Чичо Мартин не допускаше, че хората на околийския началник ще му устроят клопка посред бял ден, и все пак определи мястото на срещата до една дива круша, която стърчеше сред голото и утъпкано стърнище. Наблизо имаше купчина храсти и там с оръжие в ръце бяха залегнали неговите верни другари. Иванчо Кутийката тръгна през стърнището като парламентьор и макар да нямаше превръзка на очите, стъпваше някак слепешката, препъваше се в синорите и не поглеждаше настрани. Едва сега го обзе съмнение, че е предприел безсмислена и опасна авантюра. Привидният му годеж с дъщерята на околийския началник, нейната интрига, безпримерната й страст да се добере до един мъж с всички средства — всичко това му се стори страшна игра, на която бе станал жертва. Дали Емилия не бе дала идея на разбойника да го задържи и така да задължи баща си да откупва своя зет? Околийският началник можеше спокойно да го пожертва, още повече че зетят му бе натрапен и трябваше да полага излишни усилия и средства да го прави блестяща партия. От друга страна, разбойникът щеше да го използва, както намери за добре, или поне да го има в раницата си като неприкосновен запас, та да го изяде, когато му дойде времето. Това време ще дойде рано или късно, защото един разбойник, колкото и да е ловък, непременно ще попадне в лапите на властта. Кутийката не искаше да сподели тази участ и подложи на велико съмнение всичките си комбинации, така търпеливо и умно обмислени с Емилия, а най-вече се усъмни в нейното безкористно съзаклятничество.
Чичо Мартин забеляза неговото смущение и понеже не му липсваше дипломатически такт, посрещна го с чистосърдечна усмивка и дружелюбно го потупа по рамото. Но както и да се стараеше да го предразположи, Иванчо Кутийката се държеше като извънреден посланик, дошъл да предаде акредитивните си писма, стоеше прав и не се сещаше дори да се представи.
— Моля, седнете и не забравяйте, че сте скъп мой гост! — чичо Мартин добави, че срещата им, колкото и да е приятна, трябваше да стане тук, сред полето, и че обстоятелствата налагат така.
Иванчо Кутийката седна на земята срещу него, извади цигара от горния джоб на сакото си, запали и все още не се решаваше да изложи своята мисия. Даваше си сметка колко необичайна и смела е тази мисия за човек в неговото положение и се боеше, че разбойникът ще я отхвърли или ще я приеме с голямо съмнение, впрочем с пълно право за себе си. Но чичо Мартин го избави от излишно предисловие.
— Виждам във ваше лице добър приятел и искрен последовател на нашето дело! — каза той, все така сърдечно усмихнат. — Ще ми бъде приятно да работя с образован човек!
— Откъде знаете?
Прозрението на разбойника го смути не на шега. Как можеше да знае съкровените му планове, ако Емилия не бе му ги съобщила? Никога не бе се съмнявал, че носи глава на раменете си и ако Емилия не бе установила връзки с него, както твърдеше, играта с този човек не щеше да бъде лесна.
— Намерението ви е изписано на лицето — каза чичо Мартин. — А вашето лице е открито и честно.
Въпреки своята образованост Иванчо Кутийката прояви удивителна липса на светски маниер. Пропусна да благодари за комплимента, което всеки на негово място би сторил, и така даде да се разбере, че самочувствието му не е на необходимата висота.