Престъпен експеримент

Кларк Мери Хигинс

Оказа се неочаквано лесно. Поради ужасното време уличното движение беше почти замряло. Регулационната наредба в Чейпин Ривър изискваше задължителна площ около къщата, която трябваше да възлиза минимум на два акра. Къщите бяха разположени навътре от шосето и до тях се стигаше по дълги, лъкатушещи алеи. Той отвори вратата на гаража с дистанционното управление, оставено върху контролното табло на линкълна, и паркира колата вътре.

Намери ключа за дома й на връзката ключове за колата, но се оказа, че няма нужда от него — вратата от гаража към кабинета беше отключена. Вътре част от лампите светеха, вероятно се задействаха автоматично. Прекоси кабинета и бързо се отправи нататък по коридора

към крилото със спалните. Търсеше най-голямата. Оказа се последната вдясно, беше изключено да я сбърка. Имаше още две спални — едната обзаведена като детска стая, с цветни елфи и агънца, които се усмихваха от току-що сменените тапети, и очевидно също съвсем нови люлка и скрин.

В този момент се сети, че може да представи смъртта й като самоубийство. След като бе започнала да обзавежда детската стая три месеца преди раждането, заплахата от загубата на това бебе можеше да представлява сериозен мотив да посегне на живота си.

Влезе в семейната спалня. Огромното легло беше оправено небрежно, тежката бяла плюшена покривка — метната върху завивките. Нощницата и халатът й бяха оставени на един шезлонг отстрани. Само да можеше да донесе тялото й тук, да го сложи върху собственото й легло! Беше опасно, но не толкова, колкото да захвърли трупа някъде в гората. Това щеше да означава усилено полицейско разследване.

Остави ръчната й чанта на шезлонга. С колата в гаража и чантата в спалнята поне щеше да изглежда, че се е върнала след прегледа.

После измина пеша четирите мили обратно до болницата. Беше опасно — ами ако в този скъп район се беше появила полицейска кола и го беше спряла? Нямаше абсолютно никакво обяснение какво търси там. Но направи целия преход за по-малко от час, подмина главния вход на болницата и се върна в кабинета си през задната врата, която водеше към паркинга. Когато се прибра, часът беше десет.

Шлиферът, обувките и чорапите му бяха подгизнали от дъжда. Целият трепереше. Осъзна, че е твърде опасно да се опитва да изнесе тялото, докато съществуваше и най-малък риск да срещне някого. Нощната смяна застъпваше в дванадесет. Реши да изчака и след това да излезе отново. Входът към спешния кабинет се намираше в източното крило на болницата. Поне нямаше опасност да се натъкне на някой пациент или на полицейска кола, докарала пострадал.

Нагласи часовника за два часа и легна на масата за прегледи. Успя да поспи, докато будилникът звънна.

Сега отби при дървеното мостче на Уайндинг Брук Лейн. Нейната къща беше вдясно.

Угаси фаровете. Завий по алеята. Заобиколи къщата. Спри колата при вратата на гаража. Махни си ръкавиците за шофиране. Сложи си хирургическите. Отвори багажника. Пренеси увития товар покрай рафтовете, влез през вътрешната врата.

Озова се в кабинета. Къщата тънеше в тишина. След няколко минути щеше да бъде в безопасност.

Побърза по коридора към голямата спалня, напрегнат под тежестта на тялото. Издърпа одеялото и остави трупа върху леглото.

Отиде в банята срещу спалнята, пусна няколко кристалчета цианкалий в голямата чаша на цветя, добави вода и изсипа по-голямата част от съдържанието в умивалника. Внимателно го изплакна и се върна в спалнята. Сложи чашата до ръката на мъртвата, като преди това остави няколко капки от разтвора да паднат върху завивките. Постара се отпечатъците от пръстите й да останат върху чашата. Трупът започваше да се вдървява. Ръцете бяха ледени. Той внимателно сгъна бялото одеяло.

Тялото беше проснато по гръб върху леглото, с изцъклени очи, сгърчени устни и изражение, което издаваше болезнено несъгласие. Това беше добре. Повечето самоубийци променяха решението си, когато вече бе твърде късно.

Беше ли пропуснал нещо? Не. Чантата

й с ключовете беше на шезлонга. В чашата имаше утайка от цианкалий. Да я остави ли с палтото, или да я съблече? Реши да не го смъква. По-добре да не я пипа много.

С обувки или без? Щеше ли да ги е изула?

Той повдигна дългите поли на сукмана, с който беше облечена, и усети как кръвта се дръпва от лицето му. Подутият десен крак беше обут в износена мокасина. А левият беше само по чорап. Другата мокасина трябва да е паднала някъде. Но къде? На паркинга, в кабинета, в къщата? Той изтича от спалнята, мина по същия път обратно до гаража, като непрекъснато се оглеждаше. Обувката я нямаше. Обезумял, че губи време, той изтича навън при колата и погледна в багажника. Нищо. Вероятно бе паднала, докато е прекосявал паркинга. Ако беше станало в кабинета, щеше да чуе, а в шкафа за медикаменти я нямаше, беше убеден в това.

Напоследък кракът й отичаше и тя непрекъснато носеше само тези мокасини. Беше чувал администраторката да я поднася заради тях.

Ще трябва да се върне, да претърси паркинга и да намери проклетата обувка. Ами ако я види някой, който си спомня, че е нейна? Когато открият тялото й, ще почнат да обсъждат смъртта й. А ако някой каже: „О, аз видях едната й мокасина на паркинга. Вероятно я е загубила, когато се е прибирала вкъщи в понеделник вечер.“ Но ако беше вървяла без обувка, макар и само няколко метра, чорапът й трябваше да бъде ужасно кален. От полицията щяха да го забележат. Трябваше да се върне на паркинга и да открие обувката.

Но сега, втурвайки се обратно в спалнята, той отвори вратичката на дрешника. По пода бяха разхвърляни камара женски обувки. Повечето имаха невъзможно високи токове. Беше абсурд някой да повярва, че ги е носила в нейното положение и в това време. Имаше три или четири чифта ботуши, но никога не би могъл да дръпне ципа върху този отекъл крак.

И тогава ги забеляза. Обувки с ниски токчета, доста прилични на вид, от типа, който носят повечето бременни жени. Изглеждаха почти нови, но все пак бяха слагани поне веднъж. Успокоен, той ги грабна. Побърза обратно към леглото, смъкна единствената обувка от крака на мъртвата и й нахлузи чифта, който току-що беше донесъл от дрешника. Дясната беше стегната, но успя да я завърже. Натика мокасината, която бе носила, в широкия джоб на шлифера си и се пресегна за бялото одеяло. Взе го подмишница, излезе от спалнята, мина по коридора, прекоси кабинета и се озова навън в нощта.

Когато стигна до паркинга на болницата, дъждът и суграшицата вече бяха спрели, но духаше вятър и беше много студено. Насочи се към най-отдалечения ъгъл и паркира там. Ако охраната дойде и го заговори, просто щеше да каже, че са го извикали по спешност при една от пациентките, която всеки момент трябва да роди. А ако по някаква причина решат да проверят, щеше да се престори на вбесен и да им каже, че очевидно обаждането е било фалшиво.

Въпреки това щеше да бъде много по-безопасно изобщо да не го видят. Като се криеше в сянката на храстите, очертаващи затревената площ, която разделяше паркинга, той бързо мина по същия път от мястото, където беше паркирал колата, до вратата на кабинета си. Логично погледнато, обувката можеше да е паднала, когато бе пренасял тялото до багажника. Приведен, той внимателно оглеждаше земята наоколо и безшумно се приближаваше към сградата на болницата. Сега стаите на всички пациенти в неговото крило бяха тъмни. Вдигна поглед към средния прозорец на втория етаж. Транспарантът беше спуснат. Някой го беше дръпнал. Приклекнал, той предпазливо прекоси асфалта. Дано не го видят! Яростта и притеснението му пречеха да усети жестокия студ. Къде беше тази обувка? Трябваше да я намери на всяка цена!