Престъпен експеримент

Кларк Мери Хигинс

— Не. Онзи ден сутринта Кейти ме скастри, когато я попитах дали е споделила с него какво смята да прави. Честен кръст, като гледам как повечето хора оставят нещата да висят… Виж, защо просто не каже на Ричард: „Имам такъв и такъв проблем, дреболия. И с мама беше същото, та трябваше да й правят кюртаж през няколко години. Аз изглежда съм го наследила от нея.“ А вместо това горкият човек наистина се тревожи, че има нещо сериозно. Не мисля, че е честно по отношение на него.

Бил стана, отиде до мивката, изплакна чашката и чинийката си и ги сложи в миялната машина.

— Според мен ти не си даваш сметка, че Кейти преживя страшен удар, изгубвайки двамата мъже, които е обичала и на които е разчитала… баща си, едва

осемгодишна, и после Джон, вече на двадесет и четири. Тя ми напомня за последната сцена от „Отнесени от вихъра“, когато Рет казва на Скарлет: „Поднесох ти сърцето си, а ти го разби. После го дадох на Бони и тя също го разби. Трети път няма да рискувам.“ Ето това е част от проблема на Кейти. Но, откровено казано, смятам, че тя трябва сама да се справи с него. А това ти да кръжиш около нея като майка-орлица не й помага. От всичко най-много ми се иска да се съберат с Ричард Каръл. Той ще бъде добър с нея.

— Освен това играете голф заедно — подметна Моли.

Бил кимна.

— И това също. — Взе стръкче целина и го лапна. — Един съвет от мен. Ако Кейти не иска сама да каже на Ричард за тази операция, няма защо ти да му казваш. Не е честно към нея. Ако той е достатъчно настоятелен в загрижеността си, това би трябвало да й говори нещо. Ти ги събра, сега…

— … си трай — въздъхна Моли.

— Нещо такова. А утре вечерта, когато Кейти влезе в болница, двамата с теб отиваме в „Метрополитън“. Взел съм билети за „Отело“ преди месеци и не смятам да ги презаверявам. Бъди там, когато излезе от реанимацията в събота сутринта, но няма да е зле, ако й се прииска да има някого до себе си. Може би в петък вечерта ще поразмисли.

— Да отиде в болницата съвсем сама? — възпротиви се Моли.

— Да, съвсем сама — рече Бил твърдо. — Вече е голямо момиче.

Телефонът иззвъня.

— Моли се да не е училищната сестра, която иска да ни каже, че някое от децата пак е пипнало този вирус — измърмори Моли. Нейното „ало“ беше сдържано. После тонът й стана загрижен.

— Лиз, здравей. Само не ми казвай, че не можете да дойдете довечера.

Слуша известно време.

— О, за бога, доведи я. Имаш сгъваема количка… Разбира се, ще я сложим в нашата стая, там ще й бъде добре… Разбира се, че нямам нищо против. Ако се събуди, ще я вземем долу и ще я оставим да се весели с нас. Ще бъде като в старите времена… Чудесно. Ще ви чакам в седем. Довиждане.

Моли затвори.

— Жената, която гледа детето, тази вечер била заета и Лиз трябва да го остави при съвсем непозната, тъй че ще го доведе тук.

— Добре. Трябва да изчезвам. Става късно. — Бил целуна Моли по бузата. — Ще престанеш ли да се тревожиш за малката си сестричка?

Моли прехапа устни.

— Не мога. Имам такова тягостно предчувствие за Кейти, сякаш ще й се случи нещо лошо.

34

Когато Ричард се върна в кабинета си, дълго време остана неподвижен до прозореца, вперил поглед навън. Гледката от тук му харесваше повече, отколкото от стаята на Скот. Освен североизточния ъгъл на окръжния затвор се виждаше и част от миниатюрния парк пред съда. Нищо, до което се докосваше погледът му, не стигаше до съзнанието му. Наблюдаваше разсеяно как мокрият сняг се стелеше по вече слегналата се замръзнала трева.

Чудесно време, помисли си той. Вдигна поглед към небето. Задаваха се тежки снежни облаци. Тялото на Ванджи Луис бе пренесено от Минеаполис в Нюарк с полет 230. Щяха да го вземат в седем часа и да го докарат в моргата. Утре сутринта щеше да му направи нов щателен преглед. Не че очакваше да установи нещо повече от онова, което вече знаеше. По него не се виждаха никакви синини, беше убеден в това. Но имаше нещо около левия й крак, което беше регистрирал и отминал като несъществено.

Изтласка тази мисъл от съзнанието си. Беше безпредметно

да разсъждава, преди да е огледал трупа отново. Ванджи очевидно беше емоционална натура. Възможно ли е да е била подтикната към самоубийство от доктор Фукито? Ако Ванджи е била бременна с негово дете, той трябва да е бил обзет от паника. С кариерата му на лекар беше свършено в мига, в който се разбереше, че отново си е позволил интимни отношения с пациентка. Но Крис Луис си имаше приятелка — добра причина да желае да се освободи от съпругата си. Ами ако е научил за връзката им? Очевидно дори родителите на Ванджи не знаеха, че тя е възнамерявала да се върне в Минеаполис. Възможно ли беше Ванджи да се е надявала да роди тайно при акушер-гинеколог от Минесота? Може би си е мислела после да каже, че е загубила детето. Ако е искала да запази брака си, не е изключено да е прибягнала към подобна стъпка. Или пък ако си е давала сметка, че разводът е неизбежен, абсолютното доказателство за нейната изневяра можеше да натежи при решаване на делото.

Нито едно от горните предположения не му звучеше правдоподобно.

Ричард въздъхна, пресегна се, щракна интеркома и нареди на Мардж да дойде при него. Когато се върна от кабинета на Скот, тя беше на обяд и той не беше взел съобщенията, получени в негово отсъствие.

Мардж влезе бързо с куп листчета в ръка.

— Нищо съществено — уведоми го тя. — О, да, има едно, получи се веднага след като тръгнахте за кабинета на господин Майерсън. От някой си доктор Сейлъм. Не ви потърси по име, просто попита за съдебния лекар. После поиска да разбере дали ние сме извършили аутопсията на тялото на Ванджи Луис. Аз му казах, че вие сте съдебният лекар и че сте направили аутопсията лично. Полетът му от Минеаполис бил след минути, но помоли да го потърсите в „Есекс Хаус“ в Ню Йорк около пет часа. В гласа му се чувстваше явно нетърпение да разговаря с вас.

Ричард събра устни, сякаш за да подсвирне.

— И аз нямам търпение да разговарям с него.

— Освен това разполагам със статистиката за пациентките на гинекологичното отделение в болницата „Уестлейк“ — каза Мардж. — През осемте години, откакто се работи по проекта за майчинство, шестнадесет пациентки са починали или при раждане, или вследствие на токсична бременност.

— Шестнадесет?

— Шестнадесет — повтори натъртено Мардж. — Въпреки това практиката е значителна. Доктор Хайли е считан за отличен специалист. Някои от бебетата, които е изродил, са почти чудо, а всички жени, които са починали, са били предупредени от други лекари, че за тях една бременност крие твърде висока степен на риск.

— Искам да проуча всички смъртни случаи — каза Ричард. — Но ако помолим Скот да изиска документацията по съдебен ред, ще ги изплашим, а аз все още не желая да го правя. Имаш ли още нещо?

— Може би. През тези осем години двама души са завели дела срещу доктор Хайли. И в двата случая предявените обвиненията за злоупотреба с професионално положение са били отхвърлени. Освен това един братовчед на жена му твърдял, че смъртта й вследствие на сърдечен удар за него била твърде неправдоподобна. От прокуратурата се свързали с нейния личен лекар и той казал, че въпросният братовчед е луд. Преди Уинифред Уестлейк да се омъжи за доктор Хайли, този човек бил единственият й наследник. Може би по тази причина е търсел начин да го злепостави.

— Кой е бил личният лекар на Уинифред Уестлейк?

— Доктор Алън Лъвийн.

— Той е отличен интернист — каза Ричард. — Ще разговарям с него.

— А хората, които са завели дела за професионална злоупотреба? Искате ли да знаете кои са?

— Да.

— Предположих. Ето.

Ричард сведе поглед към двете имена на листчето, което му подаде Мардж. Антъни Колдуел, Олд Кънтри Лейн, Пийпак, Ню Джърси, и Ана Хоран, Уолнът Стрийт 415, Риджфийлд Парк, Ню Джърси.