Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Прекрасно е.

Най-красивата от всичките творби. Става жал, че трябва да я даде.

Тетия бавно почиства плочката. Слага я в задната част на колибата и усеща странно чувство в корема. Къркорене. Като глад. Само че по-различно.

Слага ръка върху корема си. Ако не греши, дори детето изглежда доволно, че е завършила релефа.

Тя покрива плочката с плат и започва да реже плодове за закуска. Замисля се за обичая, когато в селото някой се разболее, съседите да идват с малки подаръци като израз на подкрепа

и пожелание за бързо оздравяване. Носят плодове, сокове, дори малки талисмани. Никой обаче не донесе нищо за Тевкър. Никой не мина да го види.

Ярки снопове слънчеви лъчи проникват в колибата и огряват лицето на Тевкър.

Топлината го събужда.

Той сяда в леглото и протяга ръце в търсене на жена си.

– Тетия!

В гласа му има нотка на паника.

– Тук съм. – Тя се приближава и погалва сплъстената му коса. – По-добре ли си? Тази нощ спа дълго и дълбоко. Ако не издаваше звуци като мечешко ръмжене, щях да те помисля за мъртъв.

Той се усмихва и вдига ръце към главата си, близо до мястото, където тя го докосва.

– Чувствам се укрепнал. – Превръзките му са се разхлабили и компресът е паднал. – Но очите ми щипят, сякаш са пълни с пясък.

Тетия вижда, че превръзката се е разместила и зениците му са открити. Той гледа право към нея.

Но не вижда нищо!

Тя се приближава. Търси знак, че я е познал. Нищо.

Тевкър усеща нещо. Може би мълчанието . Може би някак прочита мислите .

– Какво правиш?

– Нищо, мили – отговаря тя, като преглъща гузно. – Превръзката се е разместила. Легни да я наглася.

Тевкър се подпира на лакът и ляга.

Тетия сипва вода в една купа и с парче вълна внимателно избърсва коричките от клепачите и очите му. Възсяда бедрото му и за момент и двамата си спомнят последния път, когато правиха любов. Той се усмихва и Тетия усеща как членът му се втвърдява под нея. Той протяга ръка и докосва висящата като завеси коса.

– Благодаря ти, мила моя. Благодаря, че си до мен и не ме изостави. Онзи ден си помислих, че си решила, че щом боговете са ме зарязали, и ти трябва да го направиш.

– Шшшт! – Тя поставя пръст пред устата си. – Не говори така.

Тевкър замлъква. Пръстите му замръзват като ледени висулки във водопада на косата .

Тя се навежда и целува пресъхналите му устни. Навлажнява ги с езика си и той тихо изстенва.

Тетия бавно съблича дрехите си и започва да целува гърдите и пениса му. Сега ще се люби с него. Бавно. Нежно. А после ще му каже. Ще му каже, че трябва да отиде при Песна.

23

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Лейтенант Валентина Мораси взема Том от хотела му малко след 8 часа. Миналата вечер му остави съобщение там, а също и в „Луна Балиони“.

Времето

е хладно и тя носи черни дънки „Армани“, късо яке от мека червена италианска кожа, сив кашмирен пуловер и бяла блуза с висока яка. Дрехите са слабост. Харчи за тях повече, отколкото за храна, което вероятно е хубаво, защото ако беше обратното, нямаше да може да се набута в никое от нещата, които обича да носи. Затова, когато вижда Том, веднага забелязва, че е със същите дънки, сива фланелка и сив суичър с качулка, както при първата им среща.

– Buongiorno! – бодро поздравява той и неохотно се качва в моторницата на карабинерите. – Опасявам се, че не съм голям мореплавател. Краката ми предпочитат да са стъпили на тера фирма.

– И сте от Лос Анджелис? – подкача го Валентина, като му помага да отиде към кърмата на лодката, където прохладният бриз ветрее италианското знаме. – Представях си ви като калифорниец, който е прекарал юношеските си години в океана.

– Грешите, лейтенант. Истината е, че почти не мога да плувам. Дори имам нещо като фобия от водата.

Тя го поглежда изпитателно, сякаш подозира, че я будалка.

– Елате вътре, направила съм кафе.

Том е принуден да се сгъне почти на две, за да влезе след нея през вратичката на дългата тясна кабина.

– Когато бях малък, най-добрият ми приятел беше премазан от джет в Малибу. Бях във водата с него.

– Моите съболезнования.

– Благодаря. Много ли ще пътуваме?

– Пет минути. Или десет. Зависи от трафика.

Валентина отваря един термос и сипва кафе в две чаши.

Идеята за улично задръстване във водата развеселява Том. Но когато започват да си проправят път между водните таксита, гондолите и работните лодки, разбира какво е имала предвид полицайката.

– Майор Карвальо и патологът, професор Монтезано, ще ни чакат там. – Тя се изкушава да коментира дрехите му, особено липсата на чисти, но се спира. – Били ли сте друг път в морга?

Том кимва:

– За съжаление, няколко пъти. Не във връзка с криминални разследвания, а за компания на роднини на починали. Няколко пъти за разпознаване на мъртви бандити или клошари, които никой не е потърсил.

– Съжалявам. Моргата не е най-доброто място за започване на деня.

Том свива рамене:

– Предпочитам да не я посещавам, но ако се налага, по-добре да е в началото на деня, а не в края.

Двайсет минути по-късно му се иска да не беше казвал тези думи. С болнична престилка, застанал до бледото тяло на петнайсетгодишната Моника Видич, той се чувства почти толкова потиснат, колкото в нощта, когато уби двамата улични бандити в Лос Анджелис.

Чу много добре всичко, което каза майор Карвальо преди малко. Разбра го ясно. Но пак изпитва нужда да повтори: