Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Нещо, с което досега не се е сблъсквал.

Никога в дългата си и впечатляваща кариера като съдебен патоанатом професорът не се е срещал с най-смъртоносното същество, известно на човечеството и науката.

Сериен убиец.

Тримата му помощници се трудят като роби, за да подготвят и подредят няколкото отрязани крайника. Тук е Изабела Ломбардели, следовател от ОНИК – Отдел за научни изследвания към Корпуса на карабинерите, която служи като офицер за свръзка между лабораторията, моргата и отдел „Убийства“.

Монтезано се дръпва

назад и със задоволство установява, че работата върви с пълна сила. Като добре смазана научна машина. Машина, която няма да пропусне нищо.

Скоро ще стане интересно.

Скоро ще почисти всички кости с обикновен домашен препарат за миене и ще изследва отблизо как са били отрязани и обезобразени, какво е използвано за разчленяването им. Но още сега труповете имат какво да разкажат.

И двете жертви са мъже: единият – между двайсет и пет и трийсетгодишен. Другият – поне два пъти по-стар, най-вероятно наближаващ седемдесетте.

Трупът на по-възрастния е в по-напреднал стадий на разлагане, престоял е с месеци повече от другия. Между двете убийства обаче има ясни прилики. Костите и на двата трупа са прерязани с трион. Не немарливо разсечени или строшени. От личния си опит патологът знае, че това е необичаен начин за разчленяване на труп. Повечето убийци от практиката му просто хвърлят и бягат, като разумно предпочитат да не се бавят много дълго около жертвата след смъртта от страх, че това увеличава риска да бъдат заловени. Прорезите се правят почти винаги на едни и същи места: врат, мишници, бедрени стави. Пет класически точки за разчленяване.

Убийците на мафията отрязват и китките. Много често се правят разрези през задната част на коленете и лактите, за да се намали дължината на парчетата – за по-удобно пакетиране, пренасяне и изхвърляне, без да се привлича внимание. Единайсет места за прерязване. Понякога тринайсет или петнайсет, ако раменната и бедрената кост са прерязани през средата, но това се случва много по-рядко.

Тук обаче, при тези тела от лагуната, има нещо друго.

Нещо странно.

При първата жертва, по-възрастния мъж, всички пръсти на ръцете и краката са отрязани – двайсет разреза.

Освен това торсът е прерязан между ребрата на минимум шест места.

Крайниците са разфасовани в стила на мафиотските убийства – още единайсет разреза.

Монтезано не е преброил всички разрези, но предполага, че са няколко десетки.

Над петдесет индивидуални разчленявания.

При втората жертва, по-младия мъж, положението не е толкова тежко. Но пак има разчленяване в стила на мафията.

Единайсет разреза – включително китките и торса.

В този случай обаче гръдният кош също е отворен – прерязан през средата на гръдната кост. Има необичайни прорези през средата на раменните и бедрените кости. Изглежда, убиецът е бил по-спокоен, не е бързал. Бил е по-обигран.

Или нещо друго?

Монтезано се пита дали убиецът се е опитал да направи нещо с първата

жертва, но не е успял. Може би представите му не са се реализирали особено добре на практика.

Или е друго?

Какво?

Професорът сваля очилата и гумените ръкавици и излиза от хладилното помещение. Има нужда да постои на светло. На свеж въздух. Трябва му време и пространство, за да избистри ужасяващите мисли, които се въртят в главата му.

Сяда на една каменна стеничка на шарена сянка в двора на болницата и дневната топлина сгрява смразените му кости и прояснява ума му.

Постепенно отговорът се оформя в главата му.

Убиецът се е опитвал да нареже жертвата си на стотици парчета. На шестстотин шейсет и шест, за да бъдем по-точни. Но не е успял.

Само хирург, месар – или може би самият Монтезано – би могъл да се справи с такава задача.

На патоанатома му хрумва нещо, което го кара да потрепери.

Нещо липсва.

Нещо, от което е сигурен, че водолазите и лаборантите му няма да намерят никаква следа. Нещо, което разложението може да е замаскирало, но не би могло да е разградило напълно.

Черният дроб на жертвите.

Той знае, че ги няма. Кръвта в слепоочията му започва да пулсира.

Защо?

Защо му е на някого да прави такова нещо?

Capitolo XXVI

666 Г. ПР. ХР.

ХРАМЪТ, АТМАНТА

Събрали са се от цялата страна: от бреговете на Тиренско море, от двете страни на река По, от Спина, Мантуа, Фелсина и Атрия. Единственото място, откъдето не е дошъл никой, е Рим. Най-богатите и могъщи мъже на Етрурия влизат в новия храм на Атманта. Но сред тях няма нито един римлянин.

Песна и Кави се отделят от набъбващата тълпа, от перчещите се големци и церемониалните музиканти, свирещи на двойни флейти и многострунни цитри.

– Проклятие! – Магистратът е толкова разгневен, че не го свърта на едно място. – Тези проклети римляни са трън в петата. Отсъствието им е по-вредно, отколкото можеше да е всичко, което биха направили, ако са тук. Мълчанието им е по-оскърбително от надменните им и целомъдрени поучения. Сега ми се иска да бях достатъчно предвидлив и изобщо да не ги бях канил.

Кави посочва към храма:

– Време е да влизаме. Казал ли си на някого, че си поканил римляните, а те не са дошли?

– Не. – Песна овладява гнева си. – Единствените, които знаят за поканата, сте ти и вестоносецът.

– Момчето няма да продума. Аз ще се погрижа за това.

В горичката зад храма Ларция донаглася закривената конична шапка, която е ушила за сина си. Той е облечен с новите си одежди: красива черна мантия с ресни по ръба и дълга черна туника. Бос е и е изходил и запомнил наизуст всяка стъпка, която трябва да направи по време на церемонията.