Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Ларт отпуска хватката си. Тевкър усеща, че пръстите на Палача са оставили синини върху кожата му. Лартуза се приближава.

– Легни, ако обичаш. – Лечителят го притиска с ръце върху леглото. – Закрий прозореца, Тетия. Ярката светлина не бива да попада върху зениците му.

Тетия затваря грубите капаци от вътрешната страна, като с мъка закрепва кукичката – дървото се е разсъхнало и вече не приляга в рамката.

Лартуза запалва свещ и я поставя до леглото.

– Тевкър, не искам да отваряш

очи. Изчакай, докато ти кажа.

Тетия се промъква и застава до него. Хваща ръката на съпруга си, докато Лартуза развива превръзките. Те са залепнали от потта на лицето му и оставят бели следи върху розовата кожа. Знахарят потапя вълна в дървена паница с вода и почиства клепачите му. Подсушава лицето и произнася молитва:

– Призовавам Туран, великата богиня на любовта, здравето и плодородието, да подкрепи Тевкър в това време на нужда. Умолявам всички велики богове, известни и все още неразкрили се пред нас, да проявят доброта и любов, като позволят зрението на Тевкър да се върне. – Целува върховете на пръстите си и леко погалва веждите на гадателя. – Сега отвори очи.

Тевкър не помръдва.

– Благодаря, Лартуза. Преди да се поставя на това изпитание, имам да кажа някои неща и искам вие, които сте се събрали тук, да бъдете свидетели на думите ми. Говоря като нецвис, а не като обикновен човек. В този свят на тъмнина видях повече неща, отколкото през всичките си години в светлината.

Венти поставя ръка на рамото му.

– Внимавай, синко.

– Етрурия е в опасност. Богатствата се умножават с всеки изминал час, но я очаква голяма загуба. Съдба, която боговете са безсилни да предотвратят.

Венти се навежда и прошепва на ухото му:

– Стига толкова, Тевкър. Не трябва да говориш за такива неща пред непознати.

Тевкър вдига ръка, за да го накара да замълчи.

– Видях демон, който е вперил взор в Атманта. Божество, толкова могъщо, че пред него Аита и неговите духове се разбягват като деца.

– Стига! – Венти се обръща към Ларт. – Синът ми не е много добре. Билките на знахаря сигурно са размътили ума му.

– Умът ми е абсолютно бистър, татко.

Тевкър отваря очи. Всички се навеждат и се вглеждат в лицето му. Никой не казва нищо. Тетия разбира веднага.

Майка му също.

– Съдейки по мълчанието ви, всички разбирате, че не виждам. И никога няма да прогледна отново.

Лартуза поднася свещта към очите му. Гадателят се намръщва:

– Моля те, Лартуза, ще ме запалиш с тази свещ. Може да не я виждам, но усещам топлината .

Знахарят се дръпва назад.

Тевкър кимва:

– Така, страннико със силните ръце, предполагам, че не си дошъл само в качеството на вестоносец. Помогни ми да се изправя и ме заведи при магистрата Песна, за да му разкажа за това проклятие. Трябва да се вземат спешни мерки.

29

В

НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Мария Карвальо, четиридесет и две годишната жена на майора на карабинерите, си ляга с помощта на сестра си Фелиция. Когато Вито се прибира, тя вече спи. Мария има множествена склероза. Новината се бе стоварила като гръм от ясно небе една сряда сутрин преди единайсет години, когато личният лекар им даде обяснението, което преобърна съдбата им – за треперенето, за проблемите с равновесието и за замъгленото зрение.

Болестта на Мария е причината съпругът да напусне работата си в Милано.

Като водещ детектив в отдел „Убийства“ Вито бе получил предложение за повишение, но вместо това предпочете по-спокойната служба във Венеция. Не каза на Мария от какво се е отказал. Обясни, че имало съкращения, преустройство на отдела и че бил изпаднал в немилост. Преместването щяло да му се отрази добре. Щял да започне начисто.

Работата и Мария са двете най-важни неща в живота му, но не в този ред. И нито за секунда не съжалява, че е напуснал Милано.

Тази вечер обаче се чувства скован. Тромав.

Убито петнайсетгодишно момиче.

Убиец на свобода.

Тези неща сами по себе си са достатъчни. Но мъртъв колега. Младеж, когото Вито е закрилял и е приемал като собствен син. Това вече му идва в повече.

Отваря едната врата на евтината секция от тиково дърво и взема бутилка коняк и чаша. Това ще е компанията му тази вечер. Стари приятели.

Майорът отпива голяма глътка „Векио 76“. Течността щипе устните му. Изтича като гореща лава в стомаха му.

Апартаментът е малък. В дневната цари почти пълна тишина. Скръбта като че ли усилва всеки звук. Часовникът на камината тиктака. Лекото мърдане на Мария в леглото на горния етаж кара дъските на пода да скърцат. Дори когато отпива от коняка, преглъщането му звучи като оттичане на канализационни тръби.

Вито оставя чашата и поглежда към тавана. Опитва се да не си представя лицата на родителите на Антонио, когато научиха новината. Опитва се да не си спомня опитите на Валентина да се държи храбро пред него.

Постепенно алкохолът го хваща и той започва да се отпуска. Дори може да заспи, така, както е седнал на масата, ако мобилният му телефон не иззвънява.

Майорът вдига бързо, за да не събуди Мария.

– Pronto!

Обажда се Нунчо ди Алберто, млад полицай, дежурен в отдел „Убийства“. Вито слуша внимателно. Новината го кара да изтрезнее на мига.

Ситуацията става все по-лоша.

– Сигурен ли си? Да няма грешка?

Нунчо казва, че по-сигурен не може да бъде: