Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Томазо я хваща за ръката.

– Няма време за лъжи и глупави шеги! – Оглежда се. – Снощи приятелите ти влязоха в канцеларията на абата и откраднаха сребърната плочка, която ми принадлежи.

Танина се дръпва и възкликва:

– Не! Не е вярно.

– Опасявам се, че е. Казах на абата имената на приятеля ти и помагача му, но не и твоето. Ако тръгнеш с мен, има шанс да се спасиш.

Танина поглежда назад през витрината. Дългото отсъствие е накарало Гатусо да тръгне да я търси. Тя го вижда да

наднича през прозореца при щанда за опаковане.

– Братко, допускаш ужасна грешка. Снощи Ермано беше с мен. Цялата нощ. А Ефран може да е всякакъв, но не е крадец.

Томазо вижда само истина в очите , но все още е скептичен.

– Дете мое, може да си права, а може и да грешиш. Но и в двата случая трябва да тръгнеш веднага.

Танина осъзнава, че е прав. Страховитите съдии на инквизицията няма да се поколебаят да ги измъчват, дори да са невинни.

– Изчакай малко.

Тя влиза в магазина. Лицето на Лауро Гатусо издава безпокойство.

– Какво има, Танина? Какво е станало?

Тя грабва пелерината си и се опитва да измисли някакво обяснение:

– Една съседка е много болна. Добрият брат отвън се грижи за нея и тя е поискала да ме види. – Намята пелерината на раменете си. – Нали нямаш нищо против да отида? Ще се върна възможно най-скоро.

– Разбира се. Върви. И без това нямаме много работа. – Той поглежда джобния си часовник. – Трябва да отида до банката след два часа. Моля те, върни се дотогава.

Тя му се усмихва и след секунда звънчето над вратата оповестява излизането на улицата.

Гатусо я познава от дете. Тя никога не е умеела да лъже. Нито навремето. Нито сега. Отива при витрината и я вижда да се отдалечава с разтревожения млад монах. Едва ли някой ще покани брат от островния манастир да се грижи за болен енориаш в града.

Търговецът взема палтото си и завърта табелката на вратата на Chiuso. Затворено.

53

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Свещениците не са като полицаите.

Те инстинктивно усещат нещата. Забелязват леки промени. Колебания в говора. Предпазливост в отговорите. Всичко, което им помага да разкрият истината. Въпреки че с Бейл ги делят хиляди километри, Том забелязва достатъчно подробности – не на последно място сред които е фактът, че затворникът звучи коренно различно от последния път, когато се срещнаха преди десетина година. Гласът му е напрегнат. Гърлен. Сякаш в корема му обикаля и ръмжи диво животно.

Има обаче и друго. Нещо обезпокоително необичайно за човек, който съвсем скоро ще умре.

Звучи спокоен.

Том се връща на една предишна реплика на затворника:

– Ларс, какво имаше предвид,

като каза, че си се чудил кого ще изпрати Бог?

Бейл се изкисква, сякаш се сеща някаква шега, която само той знае:

– Ти си избран, Том, точно като мен. Обади ми се, защото знаеш, че всичко е свързано с мен. Всичко, което ще се случи, ще бъде резултат от мен.

Том се стъписва. Този начин на изразяване е толкова егоистично двусмислен, че може да означава много неща.

– Какво имаш предвид? Все още не разбирам.

– О, мисля, че разбираш. Ти си във Венеция, преследваш духове. Духове в лагуната, призраци в църквата – заявява Бейл и се разкисква весело.

Том не може да си обясни откъде затворникът знае за местонахождението му. Може би директорът на затвора му е казал. Може би телефонният код се вижда на някакъв дисплей. Иска му се да вярва, че има разумно обяснение – всичко друго, само да не е това, което изглежда очевидно.

– Писано е пътищата ни да се кръстосат, Том. Предречено е столетия, преди да се роди вашето заченато без чукане дете Христос.

Том няма време да поправя богохулството му. Решава да говори направо:

– Спомням си една от многото ти татуировки. Нали имаш една под лявото око – нещо като сълза?

Бейл се преструва, че не е чул въпроса:

– Кажи ми, отче, мислеше ли за Бог, когато я изчука първия път? Когато напъха дебелия си член в сладката Тина, призова ли Исус?

Тръпки побиват Том. Тина? Откъде знае името ? После си спомня статията в списанието и предполага, че е стигнала по някакъв начин в затвора – или по-лошо, че други вестници разпространяват историята.

– Ларс, попитах те нещо. Имаш ли татуировка на сълза?

– Знаеш, че имам. – Бейл звучи така, сякаш му е забавно. – Сега ти ми кажи нещо. Какво те надървяше, когато попският ти член търсеше влажните устни на вагината ? Мислите за Бог или мислите за нейната плът и за собственото ти удоволствие?

Том запазва самообладание.

– Тази татуировка емблема на някаква банда ли е, Ларс? Другите членове на сектата ти и те ли имаха такива?

Убиецът отново игнорира въпроса му; гласът му е тих и похотлив:

– Какво изкрещя, когато почувства, че ще свършиш, отче Том? Когато трескаво изпразни всички тези години на въздържание в нея, извика ли името на своя бог, спомена ли напразно името Господне?

Том се опитва да прогони образите от съзнанието си. Устните на Тина, гърдите , ароматната кожа.

– Събуждаш ли спомените, Том? Сигурен съм, че да. – Бейл симулира страст в гласа си: – О, боже! О, шибан Исусе! Ще свърша!

Изхилва се смразяващо. Том се сопва:

– Отговори ми! Какво означава тази татуировка?