Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Вито се обляга на скърцащото кресло в кабинета си и включва високоговорителя, а Валентина и Роко бързо се скупчват зад него, за да чуват по-добре.

Франческа представя събеседника си:

– Майоре, това е Алфредо Джордано, главен библиотекар във Ватикана. Отче Джордано, майор Вито Карвальо и колегите ми, лейтенанти Валентина Мораси и Роко Балдони, ви слушат.

Алфи се покашля и започва с малко неспокоен глас:

– Здравейте. Май трябва да повторя част от нещата, които току-що разказах на лейтенант Тоти. – Отново се покашля и овладява

нервите си. – Аз, ъъъ... познавам отец Шаман... тоест Том – трудно ми е да приема, че вече не е свещеник – познавам го от десетина години. Том е добър човек, добър човек и мой много близък приятел. Когато ми разказа за вашето разследване, само за малка част от него, реших, че мога да помогна.

– Как точно му помагате, отче? – пита Вито.

– Том ме помоли да потърся в библиотеката на Ватикана информация за Плочите от Атманта. Нали знаете за този древен предмет? Той спомена ли ви за него?

Вито поглежда Валентина, която изглежда изненадана и поклаща глава.

– Не – казва Вито по микрофона. – Не е казвал. Какво представляват?

– Три сребърни плочи, датиращи от времето на етруските. Ако се съберат една до друга, образуват невероятно ценно произведение с размер колкото лист А4.

Валентина несъзнателно започва да скицира правоъгълния символ, който на два пъти намериха начертан с кръв във Венеция.

– Всяка плочка изобразява отделна сцена – продължава Алфредо. – Легендата гласи, че това били видения на един млад етруски гадател. Когато се съберат, образуват цялостна картина, която първоначално е наричана „Портите на Съдбата“, но с течение на годините в средите на католическата църква е станала известна като „Портите на Ада“.

Франческа Тоти го подканва:

– Отче, кажете, моля ви, онова, което споделихте пред мен за значението на плочките.

– Да, разбира се. – Алфредо понижава глас, тонът му става по-поверителен. – На плочките са изобразени множество змии – шестстотин шейсет и шест, за да сме точни – преплетени една с друга и образуващи решетките на портата. Има също изображение на могъщ бог, който ги пази. Това божество не е било част от етруския пантеон и Плочите са единственият предмет, на който е изобразено. В тайния архив намерих документи, в които Светият престол потвърждава, че това е първото признато от католическата църква изображение на Сатаната.

Всички в кабинета на Вито мълчат – опитват да си представят точно с какво лице и тяло е гравиран демонът.

– Не съм много сигурен дали разбирам значението на този предмет – продължава Алфи с още по-сериозен тон. – Това изображение на Сатаната предшества раждането на Христос. В онези години католицизмът дори не е съществувал като понятие.

– Точно кои години са „онези“ години? – пита Вито. – За кой период говорим?

– Шестстотин години преди Христа. – Или по-точно, 666-а година. Църквата счита, че Плочите от Атманта са нещо като свидетелство за раждането на Сатаната. Документ за първия ден, в който е стъпил на земята

в човешки образ, и причина числото 666 да се превърне в толкова мощен символ на злото.

59

ВЕНЕЦИЯ

Том иска да избяга, да се бори, но е толкова натъпкан с упоителни, че не може дори да помръдне.

Кожата му е странно изтръпнала, като наелектризирана – усещане, което го кара да предположи, че са му инжектирали нещо като пропофол или диприван.

Правил е достатъчно наблюдения по болници и психиатрични клиники, за да е наясно, че известно време ще бъде абсолютно безсилен. Безпомощен като котенце. Може би дори ще изпада в безсъзнание. Освен това ще бъде уязвим на хипноза и вероятно ще получава халюцинации.

Опитва се да използва сетивата, които все още са му останали, за да се ориентира къде се намира. Във въздуха не се усеща никакво свежо течение. Само влага. Очите му още смъдят от лютивия спрей, затова не вижда нищо. Върху тях има някаква превръзка, но той усеща, че похитителите не са промили достатъчно добре клепачите му и лютивото вещество е проникнало през порите.

Някой го блъска – или блъска леглото или носилката, на която е сложен.

Том чува мърморене съвсем близо до себе си и осъзнава, че само след няколко секунди ще потъне в дълбините на съня.

Какво облекчение.

Имайки предвид целите на похитителите му, сънят изглежда милостив начин да го държат в плен.

Освен ако...

В оставащите секунди през ума на Том преминават хиляди възможни причини да го държат упоен.

За да не може да избяга.

За да не вдига шум и да не ги нападне. За да се гаврят с него.

За да го убият. Да го принесат в жертва.

Може би похитителите планират да извадят черния му дроб и да го закачат на олтара в някоя венецианска църква.

От такива мисли може да полудее. Слава Богу, че скоро ще заспи. Том обмисля всички възможности спокойно – като дете с кутия шоколадови бонбони, което се колебае дали да избере нуга или карамел.

Гласовете около него стават неразбираеми. Той вече не различава мъжките от женските, камо ли да разбере кой командва и какво са намислили.

Мракът го обгръща и го завлича в лепкавите си дълбини. Последната бледа надежда на Том е, че няма да е завинаги. Все още им трябва жив. Засега.

60

ВАТИКАНЪТ, РИМ

С всяка изминала минута от разговора с карабинерите Алфредо Джордано става все по-неспокоен. Наведен над слушалката в един кабинет, затворен за ремонт, той говори с тих и уплашен глас.

Валентина и Роко си водят записки, а Вито задава въпроси:

– Има ли някакви специални следи или символи на Плочите, отче?

Алфи отговаря, като постоянно поглежда към затворената врата и замълчава всеки път когато чуе някакъв шум – стъпки, отваряне и затръшване на врати. Прави пауза, докато се почувства отново в безопасност да продължи.