Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

64

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Алфредо Джордано изобщо не изглежда така, както си го бе представял Вито. Майорът очакваше да види дребен човечец с вид на монах, може би пооплешивял и с мъдро лице и очилца с телени рамки. Алфредо обаче е висок над метър и осемдесет, широкоплещест като ръгбист и с буйна пясъчноруса коса.

На Алфи му е необходим повече от час, за да обясни за дългото си търсене в тайния архив по молба на Том.

–

Нямах време да ви кажа по телефона, но легендите за Плочите от Атманта се разказват от векове. Католическата църква ги свързва с някои от най-трагичните събития в историята на човечеството. – Той отпива глътка кафе и продължава: – Смята се, че за първи път са използвани при подземната минна експлозия в Атманта, при която загинали мнозина аристократи от цяла Италия – първото документирано масово убийство в света. След това се свързват с редица други събития: изригването на Везувий през 79 година; най-смъртоносното земетресение в Китай през ХVI век; потъването на „Титаник“; наводненията в Холандия, при които са загинали над сто хиляди души; тайфуни в Пакистан; Чернобилската авария в Съветския съюз; нападенията на 11 септември в Ню Йорк и дори последното цунами в Азия.

– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.

Алфи кимва:

– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.

– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.

– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.

– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?

– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.

– Тук бяха убити няколко души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?

– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.

– Ами черният дроб? – настоява Вито.

– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията , изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.

Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:

– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?

– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай

събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.

– Някой бивш свещеник би ли им послужил?

– Да – отвръща Алфи и се намръщва.

Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.

– Scusi! Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.

Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.

– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.

Вито го поглежда изненадано.

– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.

– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.

– Да. Това е добра следа. Вижте...

Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.

Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.

– Браво! Отлично си се справил. Чакай да го покажа на свещеника от Ватикана.

Връща се в стаята.

– Отче, погледнете! – Подава му фотокопието. – Какво ще кажете за това?

Алфи веднага я познава:

– Това е средната плочка – онази, на която е изобразен нецвисът Тевкър. Къде...

Алфи не успява да довърши въпроса, защото Вито вече е навън. Връща листа на Нунчо.

– Свещеникът потвърди, че е една от плочките. Кой е собственикът?

Нунчо не смята да съкращава историята. Иска да опише подробно всички усилия, с които е постигнал успеха си.

– Кураторът се оказа прав. Открих, че е била продадена в Доротеума във Виена – една от най-старите аукционни къщи за произведения на изкуството в света, известна с дискретността си.

– Кой? – нетърпеливо повтаря Вито.

– Купена е анонимно от германски колекционер за хубавата сума от 1,1 милиона долара. След покупката следите малко се губят. Оказва се, че анонимният купувач я е продал още на другия ден, този път на купувач от Америка. Той, на свой ред, също я е продал – в рамките на седмица от първата продажба. При всяка следваща продажба цената се вдига точно с двайсет процента, сякаш става дума за предварително договорена комисиона. Тези продажби не са направени през аукционни къщи.

Вито няма търпение да научи името на притежателя, но разбира защо последователността е важна; човекът, даващ парите, не е искал просто да запази самоличността си в тайна – предприел е систематични стъпки, за да я укрие.

– И така, собственикът! – обявява Нунчо и очите му грейват. – Накрая плочката е купена не от частно лице, а от офшорна компания на Каймановите острови. – Подава един лист на шефа си. – И собственик на компанията е нашият приятел на хипитата, милиардерът Марио Фабианели.