Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Значи е напуснал?

— Вероятно. С почести или без. Това обаче пак не ни помага. Буквално милиони са напуснали армията в този период.

Мишел се вторачи в гърдите на Шон.

— Какво има? С кафе ли съм се полял?

— Онзи имаше бронежилетка. Можеш да напуснеш армията и да вземеш някои дреболии със себе си, но бронежилетка?

— Можеш да си я купиш на улицата.

— Така е, но можеш да я отмъкнеш и от армията.

— Трудно ще скриеш такова нещо при напускането си.

— Ами ако не е напуснал?

— А е дезертирал?

— Това

стеснява кръга. Познаваш ли някой, който би могъл да провери? — попита тя.

Шон взе телефона си.

— Да, познавам. Генерал с две звезди, с когото се запознах, когато бях на служба. Може би ще успея да го изкуша с билети за мач на „Ред Скинс“.

— Имаш билети за „Ред Скинс“?

— Не, но заради достойна кауза мога да намеря.

56

— Това е ужасно нередно, мистър Куори — каза дежурният лекар.

— За мен не е — отговори Куори. — Дошъл съм да взема дъщеря си и да я отведа у дома. Нищо нередно не виждам.

— Но тя е на животоподдържащи системи. Сама не може да диша — каза лекарят, все едно говореше на малко дете.

Куори извади документите.

— Вече го обсъждахме с хората в офиса. Имам пълномощно за оказване на медицински грижи и така нататък. С други думи, мога да я закарам където си поискам и никой не е в състояние да ми попречи.

Лекарят прегледа документите, които му даде Куори, и каза:

— Ще умре, ако изключим апаратурата.

— Не, няма. Погрижил съм се.

— Какво значи „погрижил съм се“? — попита скептично лекарят.

— Имам всички апарати, с които я поддържате тук.

— Как е възможно? Това е скъпа и сложна техника!

— Преди година фалира склад за медицинска апаратура и купих евтино всичко необходимо. Дихателен апарат с тръба, монитор на жизнените показатели, маркуч за хранене, кислородни бутилки, конвертор. Оборудване за интравенозни вливания. И мога да се хвана на бас за сто долара, че моята апаратура работи по-добре от вашата. Вашата е стара. Идвам от години и за цялото време не сте я подменили нито веднъж.

Лекарят се усмихна накриво.

— Мистър Куори…

Куори го прекъсна:

— Пригответе я и толкова. Ще кажа на линейката да спре пред входа.

— Линейка?

— Да, линейка. Да не искате да я закарам у дома с пикапа? Съберете си ума! Наех линейка, оборудвана както трябва с животоподдържаща апаратура. Чака отвън. — Той грабна документите. — Пригответе я за път.

— Как ще се грижите за нея?

— Знам какво да правя по-добре от вас! Знам как да я храня, как да й давам лекарствата, как да я почиствам, как да масажирам крайниците й и да я обръщам, за да няма възпаления и всичко останало. Да не би през цялото време да съм идвал тук, за да гледам шибания таван? Да ви попитам, вие някога чели ли сте й?

Лекарят го изгледа озадачено.

— Да й четем? Не.

— Е, аз й чета. През всички тези години й четях. Това е може би единственото нещо, което я поддържаше жива. Вдигна пръст към лекаря. — Пригответе

я, защото момичето ми най-накрая ще се махне оттук.

Куори подписа планина от документи, с които освобождаваше от отговорност медицинското заведение, и най-накрая Типи напусна затвора си, докато слънцето все още грееше. Примижал от силната светлина, Куори гледаше как вкарват дъщеря му в линейката. После се качи на пикапа си, показа на заведението среден пръст и потегли пред линейката към „Атли“.

Когато стигнаха, всичко беше готово. Карлос и Даръл помогнаха на парамедиците от линейката да пренесат носилката, Рут Ан плачеше, а Гейбриъл гледаше процесията мълчаливо. Порасналата дъщеря се връщаше в същата стая, в която беше живяла като малка. Всичко в нея бе запазено както навремето. Куори и жена му не бяха променяли нищо, след като Типи се бе отправила към живота, който се оказа твърде кратък за нея. Колеж, после някаква маркетингова фирма в Атланта, после дишане през тръба в медицинското заведение, преди още да навърши трийсет.

Сега скъпото му момиче се връщаше у дома.

Линейката си отиде, след като една медицинска сестра от реанимацията се увери, че апаратурата, с която разполага Куори, действа и е свързана правилно. После Куори затвори вратата и седна до Типи.

— У дома си, малка моя. Татко те доведе у дома!

Взе ръката й и започна да сочи различни неща в стаята.

— Ето я синята лента, която получи, когато написа стихотворението. Там е роклята, която мама ти уши за абитуриентския бал. Колко красива беше с нея, Типи! Не ми се искаше да те пускам да излизаш! Не. Не ми се искаше момчетата да те видят с нея. Толкова хубава беше!

Посочи с ръката й една снимка върху малка библиотека.

На нея беше цялото семейство. Майката, бащата и трите деца, когато още бяха малки. Даръл беше по бебешки пухкав и много сладък. По средата беше Сузи с непокорно изражение както винаги. От другата й страна беше Типи с шапка от вестник, килната на една страна, с пуснати до раменете руси коси. На устните й играеше чудната й усмивка, а очите й грееха закачливо.

Нищо вече не можеше да разплаче Куори. Но всеки път, когато погледнеше тази снимка с Типи, със смешната шапка, с очи, готови да превземат света, без да знаят, без дори да подозират и за миг отчаянието, опустошителната загуба, която чакаше всички тях, сълзите просто потичаха от очите му като студени капки дъжд през есента.

Остави внимателно дланта й върху леглото, стана и погледна през прозореца. Момичето му си беше у дома. И той щеше да се радва на това, докато можеше. После щеше да напише следващото писмо.

Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.