Първото семейство
Шрифт:
— Нанси, ти си съкровище!
— Не, аз съм просто майка, която е видяла всичко.
Мишел прекъсна линията и погледна Шон.
— Не е чудно, че съм толкова откачена, нали?
— Всъщност мисля, че си забележително уравновесена.
— Защо не искаше тя да говори пред полицията?
— Не знам… наречи го интуиция.
— Какво ще правим сега?
— Докато не се обади генералът, нямаме кой знае какво да правим. Какво ще кажеш да прескочим до Нашвил, за да видим какво става там?
Бързо научиха,
— Трябва много да обичаш да летиш — отбеляза Шон, след като чу вариантите, — за да летиш на запад или север, за да стигнеш на юг.
— Да вървят по дяволите — каза Мишел. — Какво ще кажеш за пътуване с кола?
— С теб винаги.
Купиха си сандвичи и две големи чаши кафе и потеглиха в осем вечерта.
Докато се приготвяха, Мишел се обади на Бил и научи, че братята й са се прибрали по домовете си, с изключение на Боби, разбира се, който живееше с баща си.
— Има и добра новина — каза Бил на сестра си.
— Каква?
— Татко вече не е заподозрян. Поне не сериозно.
— Защо?
— Според съдебния лекар ударът е нанесен от левак, а татко е десняк.
— Това не го ли знаеха преди?
— Правосъдната машина се задвижва бавно, сестра ми, но все пак новината е добра.
— Защо всички го оставихте?
— Всъщност не го оставихме ние. Той ни остави.
— Какво точно значи това?
— Значи, че ни каза да се разкараме от града, защото му писнало да се въртим наоколо. По-откровен не можеше да бъде…
Мишел сякаш усети как най-големият й брат се усмихва.
— Наистина ли смяташ, че трябваше да го оставите сам?
— Боби е там. А и татко може да се грижи за себе си.
— Не това ме притеснява.
Преди Бил да успее да попита какво я притеснява, тя прекрати разговора.
— Значи — каза Шон — добрата новина е, че баща ти е оневинен, но лошата е, че старецът знае, че убиецът е някъде там и може да реши да вземе нещата в свои ръце.
— Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.
— А на теб ти минава?
Тя го погледна, после извърна лице.
— Да, минава ми.
Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.
Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.
— Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?
— Мисля, че има само кутия
Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.
Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.
— Да се обадим ли на Боби? — попита Шон.
— Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.
— Имаш ли му адреса?
— Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.
— Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.
— Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.
Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:
— Ти си на ред, Шон.
Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.
— Проявяваш ли интерес?
— Винаги.
Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.
— Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? — повиши глас тя, за да я чуе. — Да започнем да проверяваме и тях.
— Можем да го вземем от брат ти — отговори той. — Мисля, че полицията вече го е направила.
Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.
— Предпочитам да го направим сами.
— Какво?
— Да го направим сами! — извика тя.
— Добре! Твоето желание е закон за мен!
— Това ще правим през деня.
Отговорът му обаче я накара да се усмихне.
Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.
Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.
А накъде се е насочил собственият ти живот?
Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.
— По дяволите!
Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.
Шон я видя през вратата на душ-кабината.
— Мишел? — Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. — Какво правиш?
— Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!
Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.