Разбудени фурии
Шрифт:
Досетих се какво пита.
— Не знам. Във всеки случай засега не.
— Ако се налага, мой човек. — Гласът му заглъхваше, губеше се сред шумовете. — Каквото и да се наложи.
— Лас, губя връзка. Трябва да приключвам.
— … нирай, Мики.
— Да, и ти. Пак ще се обаждам.
Прекъснах връзката, свалих телефона от ухото си и го подхвърлих на длан. Дълго гледах към морето. После извадих нов телефон и набрах още един номер, който помнех от десетилетия.
Както много градове на Харлановия свят, Текитомура се разстилаше в подножието на стръмна планинска верига, изникваща почти направо от океана. Строителните терени не достигаха. Изглежда, по времето, когато Земята е навлизала в ледниковата епоха на
Очевидно това не било достатъчно, за да оцелеят.
Когато пристигнали марсианските колонисти, оскъдната суша не представлявала проблем за тях. Те издълбали сложни колективни гнезда високо в скалите на най-стръмните склонове, пренебрегвайки почти напълно тесните ивици равен терен покрай морето. Половин милион години по-късно марсианците бяха изчезнали, но руините от гнездата им все още оцеляваха. Първата вълна от човешки колонизатори ги огледала със страхопочитание… и им обърнала гръб. Астронавигационните карти, открити в изоставените марсиански градове, ни бяха довели дотук, но веднъж пристигнали, зависехме изцяло от себе си. Безкрили и лишени от употреба на летателни технологии заради заплахата от орбиталните станции, хората решили да построят градове от класически тип на два континента — огромен метрополис върху няколко острова в центъра на архипелага Милспорт и по-малки, стратегически разположени пристанища по други места, за да осигуряват транспортните връзки. Текитомура представляваше десет километра гъсто застроено крайбрежие, навлизащо в сушата, докъдето му позволяваха непристъпните планини — по-нататък започваше каменист пущинак. Върху един скалист хълм над града се тъмнееха очертанията на цитаделата, може би изградена там с амбициите да се извиси до мистичния статус на марсианските руини. Отвъд нея се виеха тесните пътеки, проправени от археолозите към истинското наследство на марсианците.
Археологическите обекти около Текитомура вече не се разработваха. Правителството бе орязало до кокал субсидиите за всяка подобна дейност, освен за опитите да се проникне във военния потенциал на орбиталните станции, а малцината представители на гилдиите, които нямаха работа с военни доставки, отдавна се бяха прехвърлили в системата Латимър. Групички упорити археолози-любители продължаваха да работят за своя сметка по най-обещаващите обекти около Милспорт и южно от него, но в планините над Текитомура разкопките се тъмнееха пусти и изоставени, също като призрачните марсиански кули до тях.
— Вижда ми се прекалено хубаво, за да е истина — казах аз, докато купувахме провизии в едно пристанищно магазинче. — Сигурна ли си, че няма да се наложи да делим мястото с тайфа ентусиазирани хлапаци и дърти откачалки?
Вместо отговор тя ме погледна многозначително и подръпна един непокорен кичур, излязъл изпод забрадката. Свих рамене.
— Добре тогава. — Вдигнах един пакет амфетаминова кола. — С вкус на вишна, нали?
— Не, има вкус на помия. Вземи от обикновената.
Купихме си раници за провизиите, избрахме напосоки една стръмна странична улица и поехме нагоре. След по-малко от час шумът стихна зад нас, сградите изчезнаха и наклонът стана още по-стръмен. Докато забавяхме крачка и се катерехме с все по-голямо усилие, аз непрекъснато се озъртах към Силви, но не забелязах признаци на изтощение. Дори напротив, свежият и студен планински въздух сякаш й се отразяваше добре. Навъсеното изражение, което не я напускаше цяла сутрин, сега изчезна и на два-три пъти тя дори се усмихна. Още по-нагоре слънцето заблестя по оголените минерални пластове в скалите наоколо и си заслужаваше да спрем заради гледката. На два пъти поседнахме да пийнем вода и да погледаме крайбрежния град и морето отвъд него.
— Сигурно е било голям клинчар да си
— Сигурно.
Първото гнездо изникна пред нас от другата страна на един висок скален зъбер. Издигаше се почти на километър над нас, цялото в издатини и извивки, които внушаваха някаква странна тревога. Площадките за кацане стърчаха като накълцани езици, над кулите се издигаха широки, надупчени сводове с издадени пръти за почивка и други, едва различими детайли. Зейналите входове бяха овални, но във всякакви разновидности — от тесни цепки до широки сърцевидни отвърстия. Навсякъде висяха въжета и кабели. Гледайки всичко това, човек изпитваше смътното, но упорито чувство, че при силен вятър цялата структура ще издава напевни звуци и може би дори ще се върти като титанично копие на ония декоративни камбанки, които хората закачат край вратите си.
Край пътеката в подножието се гушеха човешки сгради — дребни и солидни като грозни кученца в нозете на приказна принцеса. Имаше общо пет хижи в допотопен стил от началните времена на колонизацията и всички излъчваха бледото синкаво сияние на поддръжката, работеща в автоматичен режим. Спряхме при първата и захвърлихме раниците. Огледах с присвити очи огневите линии, преценявайки къде има подходящи прикрития за нападатели и по какъв начин могат да бъдат отблъснати. Процесът беше почти несъзнателен — чрез него емисарите си убиват времето, както някои хора подсвиркват през зъби.
Силви с нескрито облекчение смъкна забрадката и разтръска косата си.
— Ще ми трябва малко време — каза тя.
Аз продължих да преценявам отбранителните възможности на археологическия обект. На всяка планета, където е възможно да излетиш, бихме били лесна мишена. Но на Харлановия свят нормалните правила не действат. Максималната маса на летящите машини е шестместен хеликоптер с допотопен витлов двигател без компютърни системи и без монтирано лъчево въоръжение. Всичко друго се превръща в прах насред полет. Същото се отнася до индивидуалните полети с антигравитационни раници или нанокоптери. Изглежда, ограниченията на ангелския огън се отнасят както до масата, така и до технологичното ниво. Добавете към това тавана на полет от около четиристотин метра — а ние вече бяхме далеч над тази височина — и можеше спокойно да се допусне, че който и да дойде, ще трябва да върви пеш по пътеката. Или пък да се катери по отвесните канари край нея, което му пожелавах от все сърце.
Зад мен Силви изсумтя доволно и аз се обърнах тъкмо навреме, за да видя как вратата на хижата се отваря. Тя иронично ми стори път.
— След вас, професоре.
Синкавото дежурно осветление примига и грейна в бяло, докато пренасяхме раниците си вътре. Отнякъде долетя шепотът на включен климатик. Върху масата в ъгъла трепна спиралното сияние на информационен дисплей. Из въздуха се носеше силен дъх на дезинфекция, но усещах, че вече започва да се раздвижва, за да проветри помещенията за новодошлите обитатели. Метнах раницата си до стената, смъкнах якето и придърпах един стол.
— Кухнята е в една от другите хижи — каза Силви, докато обикаляше насам-натам и отваряше вътрешните врати. — Но така или иначе повечето ни провизии са самозатоплящи се. Иначе разполагаме с всичко необходимо. Банята е там. Легла — там, там и там. Не са автоматични, съжалявам. Според служебната информация сградата е предвидена за шестима. Информационните системи поддържат пряка връзка с глобалната мрежа чрез базата данни на Милспортския университет.
Кимнах и небрежно прокарах длан през светлинките на дисплея. Въздухът трепна и срещу мен внезапно се появи строго облечена млада жена. Тя сведе глава в официален поклон.
— Професор Тръпка.
Озърнах се към Силви.
— Ха-ха, много смешно.
— Аз съм Обект 301. С какво мога да ви услужа?
Прозинах се и огледах стаята.
— Това място има ли отбранителни системи?
— Ако намеквате за оръжие — отвърна сдържано синтетичният образ, — за съжаление няма такова. Използването на огнестрелни системи или неуправляема енергия в близост до обект с тъй голяма ксенологична важност би било непростимо. Трябва да изтъкна обаче, че всички съоръжения на обекта са заключени с кодова система, която е извънредно трудна за преодоляване.