Разбудени фурии
Шрифт:
— Не знам. Мога само да предполагам…
Гласът му заглъхва с тиха въздишка през отпуснати устни. Поглеждам часовника, който отмъкнах от бункера в Неразчистеното. Показвал е точно време цели триста години, без да забележи човешкото отсъствие. След толкова години с вграден хроночип, все още ми е малко странно, малко архаично да го използвам.
— Казвай. Важно е.
— Ти не предупреди никого, че се връщаш. Мислехме…
— Да, не си падам по тържествените посрещания. Хайде, предполагай. Къде е отишла?
Чувам как
— Провери във Вчира.
— Вчира Бийч? Я стига!
— Мисли каквото си щеш. Все ми е тая.
— След толкова време? Мислех…
— Да, и аз. Но след като тя си отиде, опитах… — Той млъква. Преглъща с усилие. — Все още имахме общи сметки. Тя си беше взела билет втора класа за пътуване на юг със скоростен товарен кораб. След пристигането си купила нов носител. Цялата й сметка хвръкнала. До шушка. Тя е… знам, че тя е някъде там с гадния…
Гласът се задавя. Тежко мълчание. Някакъв оцелял по чудо остатък от благоприличие ме кара болезнено да присвия очи. Старая се гласът ми да звучи съчувствено.
— Значи смяташ, че Бразил все още се навърта по ония места, а?
— Че кога се е променяло нещо във Вчира Бийч? — пита горчиво човекът отсреща.
— Добре, Ярос. Това ми трябваше. Благодаря, мой човек. — Подигравателно вдигам вежда на собствените си думи. — И недей да се тормозиш.
Мрачно сумтене. Точно когато се каня да прекъсна връзката, отсреща долита тиха кашлица.
— Слушай, ако я видиш, кажи й…
Чакам.
— Абе, майната му!
И той затваря.
Денят гаснеше.
Под мен нощта нахлуваше откъм морето и из Текитомура припламваха светлини. Издутият диск на Хотей висеше над западния хоризонт, хвърляйки по водата трептяща оранжева пътека към брега. Медният нащърбен Мариканон грееше малко по-горе и встрани от него. Из морето навигационните светлини на рибарските кораби вече изпъстряха гъстеещия мрак. Откъм пристанището долитаха приглушени звуци. Няма покой за демилитите.
Огледах се към хижата и с крайчеца на окото си зърнах марсианското гнездо. То се издигаше решетесто и огромно в тъмнеещото небе от дясната ми страна като скелет на някакво отдавна загинало създание. Медно-оранжевата смес на двете лунни сияния пронизваше отворите в конструкцията и излизаше понякога под изненадващ ъгъл. С нощта се надигаше хладен бриз и висящите кабели лениво потрепваха.
Отбягваме ги, защото не ни вършат работа на свят като този, но се чудя дали е само това. Веднъж една позната археоложка ми каза, че човешките селища избягват реликвите от марсианската цивилизация по всички светове на Протектората. Инстинктивно е, твърдеше тя. Атавистичен страх. Дори и градчетата на археолозите почват да умират веднага след края на разкопките. Никой не остава по свое желание.
Загледах се в лабиринта от пречупени лунни лъчи и сенки из гнездото и усетих как частица от този атавистичен страх се процежда в мен. Беше твърде лесно да си представя как в гаснещата светлина отеква бавният плясък на криле, а горе из вечерното небе кръжат хищни силуети, по-големи и по-ъгловати от всичко, което е летяло из земното небе през цялата човешка история.
Свих раздразнено рамене и прогоних мисълта.
Дай да се съсредоточим върху реалните проблеми, Мики,
Вратата на хижата се отвори и бликналата светлина изведнъж ме накара да осъзная колко е застудяло навън.
— Ще дойдеш ли да хапнем? — попита Силви.
Глава 16
Престоят в планината не ни се отрази много добре.
Първата сутрин спах до късно, но когато най-сетне се извлякох от спалнята, бях замаян и ме мъчеше главоболие. Изглежда, „Ейшундо Органикс“ не бяха проектирали моделите си за охолен живот. Силви не се мяркаше наоколо, но масата беше отрупана с всевъзможни продукти за закуска — повечето с вече задействани нагреватели. Разрових се из остатъците, намерих неизползвана кутия кафе, загрях го и го изпих прав до прозореца. Из главата ми се въртяха смътни спомени за сънища, изпълнени с първобитен страх от удавяне. Наследство от дългия престой на носителя в резервоара — беше ми се случвало и през първите дни в Неразчистеното. Сблъсъците с миминтите и динамичният живот с Неуловимите на Силви прогониха тия тревоги и вкараха в сънищата ми по-нормални варианти: гонитби, престрелки и объркани възстановки от собствената ми памет.
— Буден сте — каза Обект 301, изниквайки встрани от мен.
Озърнах се и надигнах чашата.
— Още не, но ще се събудя.
— Колежката ви остави съобщение. Желаете ли да го чуете?
— Вероятно.
— Мики, отивам да се разходя из града — заговори синтетичният образ с гласа на Силви. Все още не бях се разсънил напълно и това дребно несъответствие ме порази по-силно, отколкото би трябвало. Стори ми се ужасно нелепо и нежелано напомняне за основния ми проблем. — Ще се поровя из базите данни. Искам да видя дали ще мога да задействам мрежата, евентуално да се свържа чрез нея с Ор и останалите. Да разбера какво става там. Ще гледам и да донеса едно-друго. Край на съобщението.
Рязката смяна на гласа ме накара да трепна. Кимнах и се върнах с кафето към масата. Разчистих боклуците от закуската и замислено се наведох над холографския дисплей. Обект 301 висеше зад гърба ми.
— Значи чрез това тук мога да се свържа с Милспортския университет, така ли? Да потърся информация из тяхната база данни?
— Ще стане по-бързо, ако ме попитате — скромно отвърна образът.
— Добре. Искам подробно проучване на… — Въздъхнах. — Квелкрист Ф…
— Започвам.
Дали от скука след толкова години бездействие или просто защото по тона ми бе останал с усещането, че вече съм изложил темата, виртуалният образ се хвана на работа още преди да довърша. Дисплеят просветля и се разшири. В горния край се появи миниатюрно копие на главата на Обект 301, а в пространството отдолу бързо се сипеха изящни илюстрации. Гледах и се прозявах.
— Първа справка. Квелкрист, също така квалгрист или квелкристия, местно амфибийно растение на Харлановия свят. Квелкристията е водорасло, разпространено в плитките водоеми, среща се главно в умерените климатични пояси. Макар да съдържа известно количество хранителни вещества, тя не може да се сравнява със земните или хибридно създадени видове, затова земеделското й отглеждане не се смята за рентабилно.
Кимнах. Не точно оттук исках да започна, но…
— От зрелите стъбла на квелкристията могат да се извлекат някои лечебни съставки, но практиката е разпространена само сред няколко малки общини в южния край на архипелага Милспорт. На практика квелкристията е забележителна единствено с необичайния си жизнен цикъл. Ако растението попадне в условия на продължителна суша, плодовете му изсъхват и се разпадат на черен прах, който може да бъде отнесен от вятъра на стотици километри. Останалата част от стъблото умира и изгнива, но прахът на квелкристията, след като отново влезе в контакт с вода, създава микроспори, от които за няколко седмици израства цяло растение.