Разбудени фурии

Морган Ричард

— Вирджиния, пусни ме.

— Ами ако нещо се обърка, Так? Ами ако онзи свещеник…

— Няма да се обърка. Избивам тия смахнати гадове вече повече от година и…

Млъкнах. Носителят на Вирджиния беше висок почти колкото моя и очите ни бяха само на една длан разстояние. Усещах дъха й върху устните си и напрежението в тялото й. Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Дотук беше — каза тя. — Никъде няма да ходиш. Говори, Так. Оставаш тук и ще ми разкажеш всичко, по дяволите.

— Какво има за разказване?

Тя

ми се усмихва иззад масата от огледално дърво. Лицето не е каквото го помня — с няколко години по-младо е, да не говорим за другото — но в новия носител долавям отзвуци от онова тяло, което умря пред очите ми под град от куршуми преди един цял живот. Същите дълги крайници, същият провиснал отстрани кичур гарвановочерна коса. И нещо в начина, по който накланя глава, за да отметне кичура от дясното си око. В начина, по който пуши. Все още пуши.

Сара Сахиловска. Излязла е от хранилището и си живее живота.

— Ами… сигурно нищо. Щом си щастлива.

— Щастлива съм. — Раздразнена за момент, тя духва дима настрани от масата. Малък проблясък от жената, която познавах. — Така де, ти нямаше ли да си щастлив? Присъдата отменена срещу заплащане. А парите продължават да текат, ще има работа по биокодовете поне за още десет години. Докато океанът пак се успокои, имаме да опитомим цели нови нива от потока и това е само на местно ниво. Все още някой трябва да моделира сблъсъка там, където течението Микуни се сблъсква с топлата вода откъм Кошут, а после да предприеме нещо. Захващаме се веднага щом правителството изясни финансовите въпроси. Джоузеф казва, че както е тръгнало, до десет години ще си изплатя цялата присъда.

— Джоузеф?

— А, да. Трябваше да ти кажа. — Усмивката пак изгрява, този път по-широка. По-искрена. — Наистина е страхотен, Так. Трябва да те запозная с него. Той води тукашния проект и е една от причините да изляза с първата вълна. Той провеждаше виртуалните интервюта, той ме свърза с проекта, когато излязох и после ние… нали разбираш.

Продължавайки да се усмихва, тя свежда очи към скута си.

— Изчервяваш се, Сара.

— Не е вярно.

— Вярно е. — Знам, че би трябвало да се радвам за нея, но не мога. Имам твърде много спомени как дългите й бели бедра ме обгръщат в хотелски стаи и мизерни тайни квартири. — Значи тоя Джоузеф играе на вързано?

Тя бързо вдига глава и ме приковава с остър поглед.

— И двамата играем на вързано, Так. Той ме прави щастлива. По-щастлива от когато и да било, мисля.

Тогава за чий си дошла да ме търсиш, тъпа кучко?

— Страхотно — казвам аз.

— Ами ти? — пита тя с дяволита загриженост. — Щастлив ли си?

Вдигам

вежда, за да спечеля време. Стрелвам кос поглед встрани — някога това я разсмиваше. Този път срещам само майчинска усмивка.

— Е, чак пък щастлив… — Пак правя гримаса. — Никога не ме е бивало по тая част. Вярно, излязох предсрочно като теб. Пълна амнистия от ООН.

— Да, чух за това. И си бил на Земята, нали?

— За малко.

— А сега какво правиш?

Неопределено размахвам ръка.

— О, работя. Не е нещо престижно като вашата работа тук, в Северния ръкав, но си изплащам носителя.

— Законно ли е?

— Шегуваш ли се?

Лицето й посърва.

— Знаеш ли, Так, ако е вярно, не мога да се срещам с теб. Това е част от договора за презареждане. Все още съм под гаранция, не мога да общувам с…

Тя поклаща глава.

— Престъпници? — питам аз.

— Не ми се подигравай, Так.

Въздъхвам.

— Не се подигравам, Сара. Мисля, че всичко се е уредило страхотно за теб. Просто… знам ли, като си помисля, че сега пишеш биокодове. Вместо да ги крадеш.

Сара пак се усмихва, дежурното изражение за целия разговор, но този път по лицето й се долавя и болка.

— Хората се променят — казва тя. — Би трябвало да опиташ.

Настава неловко мълчание.

— Може и да опитам.

Ново мълчание.

— Виж, наистина трябва да се прибирам. Джоузеф сигурно не е…

— Стига де, недей така. — Посочвам празните чаши, изправени самотни и разделени върху изподрасканото огледално дърво. По-рано никога не бихме напуснали по своя воля подобен бар, без да сме отрупали масата с празни кани и лули-еднодневки. — Нямаш ли малко самоуважение, жено? Остани да пием по още едно.

И тя остава, но това не премахва неловкото чувство между нас. Когато довършва второто питие, става от масата, целува ме по двете бузи и излиза. А аз оставам да седя сам.

И повече не я виждам.

— Сахиловска? — Вирджиния Видаура се намръщи, търсейки спомена. — Висока, нали? С една такава смешна прическа, кичур над окото. Да. Май веднъж я доведе на купон, докато с Ярос още живеехме на улица Укай.

— Да, същата.