Разбудени фурии

Морган Ричард

— Сегешвар е железен — намесих се аз. — Той приема дълговете много сериозно и в двете посоки. Трябват само пари. Ако имате.

Кои погледна Бразил, който кимна.

— Да. Можем да ги набавим сравнително лесно.

— Мамка му, Ковач, честит ти рожден ден!

Вирджиния Видаура хвърли на Адо убийствен поглед.

— Защо не си затвориш скапаната уста, Мери? Парите не са твои. Твоите си лежат на сметка в Милспортската търговска банка, нали?

— Това пък какво озна…

— Стига — каза Кои и всички млъкнаха.

Сиера Трес отиде по коридора да проведе няколко разговора от друга стая, а ние слязохме в картографската симулация. В ускорената

виртуална среда Трес отсъства до края на деня — еквивалент на десетина минути в реалния свят. Във виртуален модел можеш да използваш разликата в темпото, за да водиш едновременно три-четири разговора, като се прехвърляш от един на друг с паузи по две-три секунди, които за теб се равняват на минути. Когато се върна, Трес разполагаше с достатъчно сведения за Сегешвар, за да потвърди предварителните си впечатления. Той беше хайдук от старата школа, или поне се смяташе за такъв. Върнахме се в хотелската част и аз набрах кодовия номер по телефон без визуална връзка.

Връзката не беше добра. Гласът на Сегешвар долетя сред силни шумове и смущения — една част причинени от нагаждането между реална и виртуална среда, другите съвсем истински. Истинските шумове силно напомняха нечии писъци.

— Малко съм зает, Так. Би ли се обадил по-късно?

— Искаш ли да си уредим сметките Рад? Веднага, пряк превод по дискретен канал. А след това още толкова.

Тишината се разтегна в няколко виртуални минути. Може би три секунди колебание от другия край на линията.

— Много съм заинтригуван. Покажи ми парите и ще говорим.

Озърнах се към Бразил, който направи кръгче с палец и показалец, после безмълвно излезе от стаята. Бързо пресметнах на ум.

— Провери сметката — казах на Сегешвар. — Парите ще са там след около десет секунди.

— От виртуална среда ли се обаждаш?

— Върви да си провериш приходите, Рад. Ще те изчакам.

Нататък беше лесно.

В кратковременната виртуалност не се нуждаеш от сън и повечето програми не си правят труда да го имитират. Разбира се, при по-дълъг престой това не е здравословно. Задържиш ли се повече в кратковременната среда, разсъдъкът ти постепенно започва да се разпада. Но през първите няколко дни ефектът е само… необичаен. Като да се надрусаш едновременно с тетрамет и съсредоточаващи наркотици от рода на „връх“ или синагрип. От време на време съзнанието ти засича като блокирал двигател, но има начини да го преодолееш. Предприемаш въображаем вариант на квартална разходка, стимулираш мисловните си процеси с нещо странично и пак си добре. Също като при „връх“ и синагрип започва да те обзема маниакална радост от тръпката на изострената до предел мисъл.

Работихме трийсет и осем часа без прекъсване, за да изгладим пропуските в плана за нападението, да разработим алтернативни сценарии и да се караме на дребно. От време на време някой от нас надаваше раздразнено възклицание, просваше се по гръб в плитката вода на картографския модел и с няколко замаха се отдалечаваше от архипелага към хоризонта. Беше идеален начин за разтоварване, стига да избереш правилната посока, иначе имаше риск да удариш глава в някое забравено островче или да си одереш гърба върху риф. Плавайки по гръб, докато гласовете на другите заглъхват в далечината, човек усещаше как съзнанието му отново се отпуска като мускул след схващане.

Подобен ефект можеше да се постигне и като примигаш, за да се върнеш в хотелския апартамент. Там имаше храна и напитки в изобилие и макар в действителност

да не стигаха до стомаха, моделът старателно имитираше вкусовите усещания и алкохолното опиянение. На практика във виртуална среда храната не беше потребна, също като съня, но все пак консумацията създаваше приятен, успокояващ ефект. И тъй, някъде след трийсетия час, аз седях сам над чиния сашими от гърбун и паничка саке, когато Вирджиния Видаура изникна пред мен.

— Ето къде си бил — каза тя с учудващо безгрижен тон.

— Ето къде съм бил — признах аз.

Тя се изкашля.

— Как ти е главата?

— Избистря се. — Вдигнах паничката към нея. — Искаш ли малко? Най-доброто нигори от Шафрановия архипелаг. Поне така твърдят.

— Престани да вярваш на етикети, Так.

Но все пак тя взе шишето, сътвори паничка право в ръката си и наля.

— Кампай — каза тя.

— Por nosotros. 2

Отпихме. Тя седна на автоматичното кресло срещу мен.

2

За наше здраве (исп.). — Б.пр.

— Опитваш се да ми вдъхнеш носталгия, а?

— Не знам. А ти опитваш ли да се слееш с местните?

— Не съм била на Адорасион вече към сто и петдесет години, Так. Сега домът ми е тук. Тук ми е мястото.

— Да, по всичко личи, че добре си се вместила в тукашната политическа сцена.

— И в плажния живот. — Тя се облегна назад в креслото и вдигна единия крак настрани. Беше дълъг, мускулест и загорял от живота на Вчира, а спрей-банският не криеше съвършено нищо. Усетих как пулсът ми леко се ускори.

— Много е красив — признах аз. — Ярос казва, че си хвърлила всичките си спестявания за тоя носител.

Тя сякаш осъзна сексуалната предизвикателност на позата и отпусна крак. Обгърна паничката саке с две ръце и се приведе над нея.

— Какво друго ти каза?

— Е, не беше дълъг разговор. Просто се мъчех да разбера къде си.

— Търсил си ме.

— Да. — Простичкото признание заседна на гърлото ми. — Търсих те.

— И сега, след като ме намери, какво?

Сърцето ми биеше трескаво. Тъничкото звънтене на напрежението от удължения престой във виртуална среда се завръщаше. Из главата ми прелитаха картини. Вирджиния Видаура с твърд поглед и твърдо тяло, недостижима преподавателка от Емисарския корпус, стои пред нас на встъпителното занятие като въплътена мечта за женско превъзходство. При не тъй строго очертани отношения лекото веселие в гласа и очите й би могло да прерасне в чувственост. Един плах и неловък опит за флирт в столовата от страна на Джими де Сото е отбит с брутално безразличие. Властта се прилага с пълна липса на сексуално напрежение. Собствените ми сладострастни фантазии постепенно отстъпват място на дълбоко уважение, проникващо до мозъка на костите заедно с емисарското обучение.

А после бойната обстановка окончателно разсейва последните следи от романтика, оцелели през годините на обучението. Лицето на Видаура в десетки различни носители на десетки различни светове, обтегнато от болка, от ярост или просто от напрегнато съсредоточаване върху мисията. Вонята на отдавна немитото й тяло в претъпканата совалка откъм обратната страна на луната на Лойко, лепкавата й кръв по дланите ми през една убийствена нощ на Дзихиче, когато тя едва не умря. Изражението на лицето й, когато пристигна заповедта да смажем всяка съпротива на Неруда.