Разбудени фурии
Шрифт:
В центъра на архипелага се издига самият Милспорт с цялото си вечбетонно и стъклено великолепие. Градът представлява същинско буйство на архитектурата, всеки достъпен зъбер и склон е осеян с кули, настъпващи над водата върху платформи и мостове с километрична дължина. През различни епохи от последните четиристотин години градовете на Кошут и Ню Хокайдо са придобивали значителни размери и великолепие, но нищо на планетата не може да се сравни с тази бляскава столица. Дом на над двайсет милиона души, врата към единствените зони за космически стартове, които допуска орбиталната мрежа, център на държавното управление, корпоративната мощ и културата — просто усещаш как Милспорт те засмуква като водовъртеж, където и на планетата да си
— Мразя това скапано място — сподели Мери Адо, докато вървяхме по заможните улици на Тадаймако и търсехме кафене, наречено „При Макита“. Тя и Бразил се бяха отказали от гръбначната треска до края на нападението и промяната я правеше раздразнителна. — Шибана столична тирания, поробила цяла планета. Никой град не бива да има подобно влияние.
Дрънкаше стандартни глупости, излезли право от наръчника на квелисткия агитатор. От векове за Милспорт се говореше едно и също. Всичко бе вярно, не ще и дума, но направо е поразително как честите повторения правят дори най-очевидната истина тъй досадна, че човек неволно почва да я оспорва.
— Ти си израснала тук, нали?
— И какво? — Тя завъртя глава и ме изгледа свирепо. — Значи ли, че трябва да ми харесва?
— Не, предполагам.
Продължихме напред мълчаливо. Тадаймако сдържано шумеше около нас, по-оживен и по-изискан, отколкото в спомените ми отпреди трийсетина години. Старият пристанищен квартал, някога западнало и донякъде опасно място за забавления на аристократичната и корпоративна младеж, беше се сдобил с нови, лъскави магазинчета и кафенета. Много от баровете и пушалните, които помнех, бяха намерили сравнително тиха смърт — други бяха превърнати в отчайващо претенциозни подражания на самите себе си. Всяка фасада на улицата сияеше под слънцето с нова боя и антибактериален лак, а паважът под краката ни беше безупречно чист. Дори мирисът на море, долитащ от няколко пресечки пред нас, изглеждаше пречистен — нямаше мирис на гниещ белотрев или разсипани химикали, а пристанището гъмжеше от яхти.
В тон с преобладаващата естетика, „При Макита“ се оказа педантично чисто заведение, полагащо отчаяни усилия да изглежда като вертеп. Нарочно зацапаните прозорци поглъщаха слънчевата светлина, а по стените висяха фотографии от Разселването и квелистки епиграми в изкусно изработени рамки. В единия ъгъл се виждаше неизбежната холограма на самата Квел — онази с белега от шрапнел на брадичката. От музикалната система долиташе гласът на Дизи Чанго. Милспортският концерт, „Сънища за белотрев“.
В едно от крайните сепарета Иса усърдно допиваше коктейл във висока чаша. Днес косата й беше убийствено пурпурна и малко по-дълга отпреди. Две срещуположни четвъртинки от лицето й бяха напръскани в сиво, от което бе заприличала на Арлекин, а някакъв хемоглобино-луминесцентен препарат в очите придаваше на капилярите по роговицата такъв блясък, сякаш бяха готови да експлодират. Куплунгите по шията й си оставаха все тъй предизвикателно открити и от единия се спускаше кабел към дека, който беше донесла. Холографският дисплей във въздуха над устройството създаваше впечатлението, че е студентка, бързаща да навакса с материала за изпит. И освен това, както помнех от последната ни среща, разпръскваше наоколо защитно поле, тъй че разговорът в сепарето да е недостъпен за подслушвачи.
— Защо се забави толкова? — попита тя.
Усмихнах се и седнах.
— Сега закъсненията са на мода, Иса. Това е Мери. Мери, запознай се с Иса. Е, как върви?
Иса нахално огледа Мери, после завъртя глава и измъкна куплунга с елегантен, добре трениран жест.
— Добре върви. И безшумно. Нищо ново в мрежата на милспортската полиция, нищо откъм частните охранителни фирми, които обикновено обслужват Първите фамилии. Не знаят, че сте тук.
Кимнах. Новината бе колкото приятна, толкова и логична. Бяхме пристигнали в началото на седмицата, разделени на шест отделни групи. Използвахме фалшиви
И все пак се радвах да го чуя.
— А охраната горе на Зъберите?
Иса тръсна глава.
— Тихо е като оргазъм на проповедническа съпруга. Ако знаеха какво сте замислили, щеше да има цял нов протоколен слой, а такъв няма.
— Или ти не си го засякла — каза Мери.
Иса й хвърли хладен поглед.
— Драга моя, разбираш ли нещо от информационни потоци?
— Знам с какви нива на кодиране си имаме работа.
— Да, аз също. Кажи ми как според теб си плащам учението?
Мери Адо огледа ноктите си.
— С дребни престъпления, предполагам.
— Очарователно. — Иса стрелна поглед към мен. — Откъде я изнамери, Так? Да не е от бардаците на мадам Ми?
— Дръж се прилично, Иса.
Тя отрони многострадална тийнейджърска въздишка.
— Добре, Так. Заради теб. Само заради теб няма да оскубя тая устата кучка. И за твое сведение, Мери, нощем работя под псевдоним като автор на охранителен софтуер за цял куп големи фирми и сигурно изкарвам сто пъти по-добри пари, отколкото ти със свирки по задните улички.
Тя зачака настръхнала. За момент Адо впи в нея блеснал поглед, сетне с усмивка се приведе напред. Гласът й стихна до язвителен шепот.
— Слушай, тъпо девствено пубертетче, ако си мислиш да ме докараш до бой, дълбоко грешиш. И там ти е късметът. Едва ли си в състояние да ме ядосаш чак толкова, но ако изобщо се стигне дотам, няма и да усетиш откъде ти е дошло. Хайде сега да обсъдим текущата работа, а после върви да си играеш със съучениците си на информационна престъпност и да се преструваш, че знаеш нещо за реалния свят.
— Скапана курва…
— Иса! — рязко възкликнах аз и вдигнах ръка пред нея, когато понечи да се надигне. — Стига толкова. Тя е права. Може да те убие с голи ръце, без дори да се изпоти. А сега се дръж прилично, инак няма да ти платя.
Иса ми хвърли дълбоко обиден поглед и седна. Трудно бе да се различи под дебелия слой грим, но имах чувството, че се е изчервила. Може би намекът за девственост бе улучил болното й място. Мери Адо благоразумно се въздържа от прояви на самодоволство.
— Не съм длъжна да ви помагам — каза Иса с изтънял глас. — Можех да ви продам още преди седмица, Так. Сигурно щях да изкарам повече, отколкото ми плащаш. Не го забравяй.
— Няма да го забравим — уверих я аз и хвърлих предупредителен поглед към Адо. — А сега казвай с какво разполагаш освен факта, че никой не знае за нас.
Онова, с което разполагаше Иса, бе заредено върху невинни на вид матовочерни чипове и даваше основата на цялото нападение. Схема на охранителните системи по Рилските зъбери, включително и допълнителните процедури за празненствата по случай Харлановия ден. Актуализирани динамично-прогнозни карти на теченията в Пролива за идната седмица. Улична разстановка на милспортската полиция и правила за водния транспорт до края на празниците. И най-важното — предлагаше ни самата себе си и своята странна, сенчеста репутация в периферията на елитната милспортска информационна престъпност. Беше приела да ни помогне и сега нагазваше дълбоко в ролята на организатор, откъдето навярно идваше и необичайната й раздразнителност. Да участваш в атака срещу имение на Харлановия род определено си беше по-солидна причина за стрес от всекидневните й занимания с незаконна доставки и продажба на данни. Ако не я бях предизвикал със съмнения в смелостта й, едва ли би пожелала да има нещо общо с нас.