Речният бог (Книга втора)

Смит Уилбур

— Той ще бъде също толкова горд, че е от твоята кръв, както ако бе от фараоновата.

— Закълни се, че няма да му кажеш.

— Заклевам се — повторих аз и той замълча, за да събере сили.

— Имам още една молба.

— Приемам я, преди да си я отправил — казах аз.

— Погрижи се за жената, която никога не стана моя съпруга. Защитавай я и й помагай, както си го правил досега.

— Знаеш, че ще го сторя.

— Да, зная, защото винаги си я обичал толкова, колкото и аз. Погрижи се за Лострис и за нашите деца.

Предавам ги в твоите ръце.

Затвори очи и аз помислих, че краят наближава, но неговата издръжливост надхвърляше тази на останалите хора. След малко той отново ме погледна.

— Искам да видя принца — каза ми.

— Той чака на терасата — отвърнах аз и отидох до завесата на входа.

Мемнон стоеше в далечния край на терасата. Масара бе до него. Лицата им бяха сериозни, а гласовете приглушени. Когато ги повиках, едновременно вдигнаха очи към мен.

Принцът веднага се втурна към мен, оставяйки момичето само. Доближи се до леглото на Танус, който му се усмихна, но усмивката му беше несигурна. Знаех какво усилие му струваше.

— Принце, научих те на всички военни изкуства, но не мога да те науча на нищо за живота. Всеки мъж го научава сам за себе си. Няма какво още да ти кажа, преди да тръгна на това ново пътешествие, освен да ти благодаря, че ми позволи да те опозная и да ти служа.

— Ти си нещо повече от наставник за меч — отвърна тихо той. — Ти си бащата, който никога не съм познавал.

Танус затвори очи и лицето му се изкриви.

Мемнон се наведе и силно сграбчи ръката му.

— Болката е още един враг, който трябва да се победи. Ти си ми го казвал, господарю Танус. — Принцът помисли, че болката е от раната, но аз знаех, че тя му бе причинена от думата „баща“.

Танус отвори очи.

— Благодаря ти. Ваше Величество. Добре е, че ми помогна да превъзмогна тази болка.

— Наричай ме приятел вместо Величество — Мемнон коленичи до леглото и не изпусна ръката на Танус.

— Имам подарък за теб, приятелю.

Раната в дробовете на Танус му пречеше да говори. Той хвана дръжката на синия меч, който още лежеше на постелката до него, но нямаше сили да го повдигне. Взе ръката на Мемнон и я постави на дръжката със скъпоценни камъни.

— Твой е — прошепна той.

— Ще си спомням за теб, когато го извадя от ножницата. Ще извиквам името ти, когато го размахвам в битка.

— Оказваш ми голяма чест.

Мемнон се изправи с меча в дясната си ръка и за класическа стойка в центъра на стаята. Докосна с устни острието, отдавайки чест към лежащия на постелята мъж.

— Ти ме научи така.

Сетне започна да се упражнява с оръжието, както го бе учил Танус още от малък. Сребърното острие се въртеше и връхлиташе като блестящ орел. То прехвърчаше и съскаше във въздуха, святкаше в полумрак мятайки лъчи светлина.

Принцът завърши с прав удар, насочен към гърлото на невидим враг. Сетне обърна острието към краката си и сложи двете си ръце на дръжката.

— Добре

си се изучил — кимна Танус. — Няма какво повече да те науча. Скоро ще си отида от този свят.

— Ще остана с теб до тогава — каза Мемнон.

— Не — възрази баща му. — Съдбата ти те очаква извън стените на тази мрачна стая. Ти трябва да вървиш напред, без да се обръщаш назад. Таита ще остане при мен. Вземи момичето със себе си. Отиди при царица Лострис и я подготви за моята смърт.

— Почивай в мир, господарю Танус. — Принцът не би спорил в този тържествен момент. Прекоси стаята и целуна баща си по устата. Сетне се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята със синия меч в ръка.

— Върви към славата, сине мой — прошепна Танус и извърна лице към каменната стена.

Аз седнах до краката му и се загледах в мръсния каменен под, не исках да виждам мъж като Танус да плаче.

Събудих се през нощта от звуците на барабани, тези груби дървени барабани, биещи навън в мрака. Дивите погребални песни на шилуките ме накараха да потръпна от ужас.

Лампата гореше до леглото и хвърляше гротескни сенки по тавана, приличащи на разперените криле на лешояди. Бавно се приближих към леглото на Танус. Знаех, че шилуките не грешат — умееха да усещат тези неща.

Танус лежеше с лице към стената, но когато докоснах рамото му, усетих хлад. Неукротимият му дух си бе отишъл.

Останах до него през останалата част от нощта и го оплаквах, както шилуките навън.

На зазоряване изпратих да доведат балсаматорите.

Нямаше да позволя на тези касапи да изкормят моя приятел. Направих разрез от лявата му страна. Не беше дълъг грозен разрез, а работа на хирург.

През него извадих вътрешностите му. Когато поех сърцето на Танус в двете си ръце, потръпнах. Сякаш усещах силното му туптене. Върнах го обратно с благоговение и любов в гръдния му кош и заших разреза, както и раната, нанесена от синия меч на гърдите му, с цялото си умение.

Взех бронзова лъжица и я пъхнах в ноздрата му, докато стигнах до тънката преграда от кости. Пробих я с едно силно натискане и издълбах съдържанието на черепа му. Едва тогава бях готов да го предам на балсаматорите.

Въпреки че нямаше какво повече да сторя, останах при Танус четиридесетте дълги дни на мумифицирането в студената и мрачна крепост на Адбар Сегед. Сега си мисля, че това е било слабост. Не бих понесъл мъката на господарката, когато е научила за смъртта на Танус. Бях позволил на Мемнон да й съобщи новината, което бе мой дълг. Бях се скрил при мъртвия, когато трябваше да отида при царицата, която имаше по-голяма нужда от мен. Винаги съм бил страхливец.

Нямаше ковчег, в който да бъде поставено мумифицираното тяло на Танус. Щях да му го направя, когато пристигнехме в Кебуи. Накарах жените да изплетат дълга кошница за него. Тя бе толкова фино изплетена, че напомняше на ленено платно. Можеше да задържи вода като съд от изпечена глина.