Рекетьорът
Шрифт:
— Незабавно, а също и да получи закрила — добави Ирарди.
— Голяма изненада! Престъпник иска да излезе навън. Благонадежден ли е?
— За престъпник, да, струва ми се — сви рамене Хански. — Според директора не върти номера, досието му е чисто, така че ни съветва да го послушаме.
— Какво ви даде?
— Абсолютно нищо. Много е умен. Всъщност възможно е наистина да знае нещо, а ако е така, това може да се окаже единственият му шанс да излезе на свобода.
Уестлейк закрачи зад бюрото си по гладкия бетонен под към една стена, до която бяха разпилени пресни стърготини. Върна се до бюрото.
— С какво се е занимавал? Наказателни дела? Наркотици?
— Адвокат от малко градче —
Тази факт допадна на Уестлейк — и той беше бивш пехотинец.
— Военното му досие?
— Служил четири години, уволнен с почести, сражавал се в Първата война в Залива. Баща му също е бил пехотинец и полицай във Вирджиния.
— Кой го е завлякъл?
— Няма да повярваш. Бари Подкупа.
Уестлейк едновременно се намръщи и се усмихна.
— Стига бе!
— Сериозно. Сключвал сделки с недвижими имоти за Бари и лавината помела и него. Сигурно помниш, че съдебните заседатели ги осъдиха по обвинения в заговор и нарушаване на ЗРКО. Мисля, че подсъдимите бяха осем. Банистър е дребна риба, попаднала в мрежата случайно.
— Някаква връзка с Фосет?
— Още не. Получихме името му само преди три часа.
— Имате ли план?
— Донякъде — отговори Хански. — Ако допуснем, че Банистър знае кой е убиецът, значи най-вероятно са се запознали в затвора. Надали го е срещнал по улиците на Уинчестър, по-вероятно е пътищата им да са се пресекли зад решетките. Банистър лежи от пет години, като първите дванайсет месеца е бил в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди човека. След това е преместен във „Фростбърг“, където има шестстотин затворници.
— Доста хора, освен това съставът се променя — отбеляза Уестлейк.
— Така е, но да подходим логично. Да вземем досието му, имената на съкилийниците му, може би дори на всички затворници от неговото крило. Ще посетим двата затвора, ще поговорим с директорите, със заместниците им, с надзирателите, с всеки, който може да знае нещо за него и за приятелите му. Ще започнем да събираме имена и ще видим пътищата на колко от тези хора са се пресичали с пътя на Фосет.
— Банистър твърди, че убиецът има противни приятелчета — намеси се Ирарди, — затова иска закрила. Изглежда, е някаква банда. Когато започнем да събираме имена, ще се съсредоточим над онези, които са свързани с банди.
Мълчание, после Уестлейк попита:
— Това ли е?
— Засега да.
Уестлейк тракна с пети, изви гръб, сключи ръце зад главата си и пое дълбоко въздух. Протегна се, издиша, отново се протегна и каза:
— Добре. Вземете досиетата от затвора и се залавяйте. Колко човека ви трябват?
— Може ли да ни отпуснеш двама?
— Не мога, но ги вземете. Вървете. Действайте.
* * *
Бари Подкупа. Клиентът, с когото не се бях срещал, докато една сива сутрин не ни отведоха във федералния съд и не прочетоха целия обвинителен акт.
В една обикновена кантора усвояваш основните правила, свързани с решаването на рутинни правни проблеми, но трудно можеш да се специализираш в нещо. Опитвах се да избягвам разводите и фалитите и никога не съм харесвал сделките с недвижими имоти, но за да оцелея, често се налагаше да поема който и каквото се появеше. По ирония на съдбата тъкмо недвижимите имоти предизвикаха Големия провал.
Клиентът ми беше изпратен от мой състудент, който работеше за средно голяма кантора в центъра на Вашингтон. Фирмата имала клиент, който искал да купи ловна хижа в Шенандоа, в подножието на планината Алегени, на около час път югоизточно от Уинчестър. Клиентът изискваше анонимност и държеше на строга поверителност, което трябваше да е първият
Хижата беше построена преди двайсет години от лекари, запалени по лова на яребици. Но както често се случва в подобни общи начинания, между партньорите възникнало разногласие. Сериозно разногласие, включващо адвокати, дела и дори един-два фалита. Няколко седмици по-късно обаче си бях изяснил нещата и представих на все още анонимния си клиент експертно становище, че няма да има проблеми. Определихме дата за осъществяване на сделката и аз подготвих всички документи, необходими за договорите и нотариалния акт. Имаше много писане, но пък щяхме да спечели доста тлъста сума.
Сключването на сделката беше отложено с един месец и аз помолих колегата си от университета за петдесет хиляди долара, половината от адвокатския хонорар. Не беше необичайна практика и понеже бях вложил сто часа работа до този момент, исках да ми се плати. Той ми звънна и ми съобщи, че клиентът не е съгласен. Голяма работа, помислих си тогава. В повечето случаи при сделките с недвижими имоти адвокатът получава хонорара си, след като всичко е свършило. Осведомиха ме, че клиентът — някаква корпорация — е променил името си. Преработих документите и продължих да чакам. Приключването на сделката отново беше отложено и продавачите заплашиха, че ще се откажат.
По онова време бях смътно запознат с името и репутацията на Бари Рафко, известен повече като Бари Подкупа. Беше около петдесетгодишен и бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот във Вашингтон в търсене на лесни начини за печалба. Беше работил като консултант, анализатор, автор на стратегии, организатор на набиране на средства и говорител. Освен това беше съдействал на най-ниско ниво за няколко избирателни кампании на конгресмени и сенатори — и демократи, и републиканци. Бари не подбираше. Ако му плащаха, той беше в състояние да подготвя анализи и стратегии и за двете страни. Направил най-големия си удар обаче, когато двамата с партньора му отворили заведение близо до Капитолия. Бари наел проститутки с къси поли да обслужват бара и почти мигновено мястото се превърнало в любимо сборище за легионите държавни служители. Млади конгресмени и бюрократи от средните нива открили мястото и Бари се появил на картата. Напълнил си джобовете с пари и след това отворил изискан ресторант на две преки от бара. Обслужвал лобисти, на които поднасял прекрасни бифтеци и вина на разумни цени и не след дълго куп сенатори вече имали любими маси в заведението. Бари обичал спорта и купувал много билети — за „Редскинс“, „Кепиталс“, „Уизардс“, „Джорджтаун Хояс“, — които раздавал на приятели. По това време вече бил изградил своя фирма за „връзки с правителството“, която се разраствала бързо. Двамата с партньора му се скарали и Бари откупил дела му в холдингите им. Сам, богат и тласкан от амбиции, Бари решил да достигне върха в професията. Тъй като не страдал от етични съображения, той се превърнал в един от най-агресивните търговци на влияние във Вашингтон. Ако богат клиент се нуждаел от нова вратичка в данъчните закони, Бари можел да наеме някой да напише текста, да го вмъкне и да убеди приятелите си да го подкрепят, а после майсторски да прикрие следите. Ако важен клиент искал да разшири завода в родния си щат, Бари можел да уреди сделка, при която съответният конгресмен осигурявал нужното разрешение, парите били изпращани в завода, а политикът прибирал тлъст чек за кампанията по преизбирането си. Всички били на седмото небе.