Рекетьорът
Шрифт:
— Благодаря.
И двете ми баби починаха преди години.
Нищо в затвора не е направено за удобство на затворниците. Удовлетворяването или отхвърлянето на една проста молба би трябвало да отнеме няколко часа, но така ще е твърде лесно. Минават четири дни, преди Даръл да ме осведоми, че на следващия ден, осемнайсети февруари, в десет сутринта трябва да се явя в кабинета на директора. Благодаря му с поредната фалшива усмивка.
Директорът е царят на тази малка империя и егото му е такова, каквото
Сегашният директор, господин Робърт Ърл Уейд, е прекарал цялата си кариера по затворите. Изключително делови човек. Току-що е приключил вторият му развод и аз наистина му бях обяснил някои от основните тънкости по отношение на издръжката на бившата съпруга според законодателството на Мериланд. Влизам в кабинета му, а той не става, не ми подава ръка, нито прави друг учтив жест, с който да прояви уважение. Казва само:
— Здравей, Банистър — и махва към един стол.
— Здравейте, директор Уейд. Как сте?
— Свободен съм, Банистър. Съпруга номер две вече е в историята и повече никога няма да се женя.
— Радвам се да го чуя и се радвам, че помогнах.
Бързо приключваме с размяната на любезности, той побутва един бележник и казва:
— Не мога да ви пускам да си ходите за всяко погребение, Банистър, разбери ме.
— Не става дума за погребение. Нямам баба.
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Запознат ли сте с разследването на убийството на съдия Фосет в Роуаноук?
Той се мръщи и отмята шава назад, все едно е оскърбен. Тук съм под фалшив претекст и сигурно според някоя точка от безбройните федерални наръчници това е нарушение. Докато се чуди как да реагира, той клати глава и си повтаря тихичко:
— Какво, по дяволите…
— Убийството на федералния съдия. Цялата преса гърми.
Трудно ми е да повярвам, че е пропуснал новината за убийството, но е напълно възможно. Само защото аз чета по няколко вестника дневно, не означава, че всички го правят.
— Федералния съдия ли? — пита той.
— Точно така. Намерили са го заедно с приятелката му в неговата вила край езерото в Югозападна Вирджиния, и двамата простреляни…
— Да, да, четох за това. Какво общо има с теб?
Дразни се, понеже съм го излъгал, и се опитва да измисли подходящо наказание. Високопоставен и могъщ човек като един директор на затвор не може да си позволи да бъде използван от някой от поверениците си. Очите на Робърт Ърл се стрелкат, докато той обмисля как да реагира на измамата ми.
Старая се да звуча колкото се може по-драматично, понеже Уейд сигурно ще се разсмее, когато отговоря на въпроса му. Затворниците разполагат с предостатъчно свободно време да съчиняват заплетени твърдения за своята невинност
— Знам кой е убил съдията — заявявам възможно най-сериозно.
За мое облекчение той дори не се усмихва. Навежда стола си назад, потърква брадичка и започва да кима.
— И как се сдоби с тази информация? — пита ме.
— Запознах се с убиеца.
— Тук или навън?
— Не мога да ви кажа, господин директор. Но не ви баламосвам. Съдейки по онова, което чета в пресата, разследването е в задънена улица. И така ще си остане.
Поведението ми в затвора е безукорно. Не съм казвал и дума накриво на някой надзирател. Никога не съм се оплаквал. В килията ми няма контрабандни стоки, няма дори допълнително пакетче захар от трапезарията. Не играя комар и не вземам пари назаем. Помагал съм на десетки затворници, а също и на неколцина цивилни, включително на директора, за решаването на правни проблеми. В библиотеката ми цари безупречен ред. Изводът — доколкото е възможно за затворник, аз съм благонадежден.
Той се навежда напред, обляга се на лакти и оголва пожълтелите си зъби. Има тъмни кръгове под очите, които все са влажни. Очи на пияница.
— Нека да позная, Банистър. Искаш да споделиш тази информация с ФБР, да сключиш сделка и да се измъкнеш от затвора, нали?
— Абсолютно, сър. Такъв е планът.
Най-накрая се разнася и смехът. Дълъг и пронизителен кикот, който сам по себе си би могъл да предизвика доста хумористични забележки.
— Кога излизаш? — пита директорът, след като се успокоява.
— След пет години.
— О, сделката си я бива! Даваш им едно име и си тръгваш от тук пет години по-рано, а?
— Не е толкова просто.
— Какво искаш да направя, Банистър? — изръмжава той. Смехът отдавна вече е история. — Да звънна на ФБР и да им кажа, че един от моите подопечни знае кой е убиецът и е готов да сключи сделка? Сигурно получават по сто обаждания дневно, предимно от откачалки, които душат около парите за наградата. Защо да рискувам благонадеждността си с твоята игра?
— Защото аз знам истината, а вие знаете, че не съм луд и не говоря глупости.
— А защо просто не им напишеш писмо, без да ме замесваш?
— Ще го направя, ако искате. Но в даден момент ще се замесите, защото, кълна се, ще убедя ФБР. Ще се споразумеем и аз ще се сбогувам с това място. А вие ще организирате логистиката.
Той се обляга тежко назад, сякаш напрежението на поста му идва в повече. Бърка си в носа с палец.
— Знаеш ли, Банистър, днес сутринта тук, във „Фростбърг“, имам шестстотин и двама човека, а ти си последният, от когото очаквах да се появи в кабинета ми с такава откачена идея. Последният.