Рекетьорът
Шрифт:
Ди Рей:
И какво ще каже?
Куин:
Ще каже каквото трябва, не му пука. Той е на свобода, човече, сключил е сделка. Ще каже, че сме говорили за съдия Фосет в затвора. Ето това ще каже.
Ди Рей:
А говорихте ли?
Още една дълга пауза.
Куин:
Да, постоянно говорехме за него. Знаехме, че има мангизи.
Пауза.
Куин:
Трябва да намериш Банистър, Ди Рей. Ясно?
Ди Рей:
Добре. Ще поговоря с Дългия.
21
Възможно ли е да си влюбен в жена, която всъщност не си докосвал? Убеден съм, че отговорът е „да“. Тя се казва Ванеса Йънг. Запознах се с нея във „Фростбърг“, в залата за посещения, в една студена и ветровита съботна сутрин. Не би трябвало да казвам „запознах се“, просто тогава я зърнах за пръв път. Беше дошла при брат си, когото познавах и харесвах. Запознахме се по-късно, при друго нейно посещение, но не се докоснахме. Пишех й писма и тя ми отговаряше, но беше болезнено очевидно, поне за мен, че увлечението ми по Ванеса не е съвсем споделено.
Дори не мога да преброя колко часа съм си фантазирал за тази жена.
През последните две години животът и на двама ни се промени драстично и вече имам смелост да се свържа с нея. Новият ми най-добър приятел Пат Сърхоф ме осведоми, че не мога да пиша и да получавам писма, докато съм във Форт Карсън. Въпреки това аз пиша едно. Работя над него с дни, променям това-онова, редактирам, убивам времето. Разгалвам душата си пред Ванеса и на практика я умолявам да се видим.
По-късно ще намеря начин да й изпратя писмото.
Сърхоф се е върнал да ме вземе. Бързо напускаме Форт Карсън и потегляме за Денвър, откъдето вземаме директен полет за Атланта. Нося бейзболна шапка и слънчеви очила и не привличам нито един любопитен поглед. Малко се сърдя заради местата ни — седим един до друг в туристическа, а не в първа класа. Пат ми обяснява, че Конгресът повсеместно орязал бюджетите. Обядваме обилно със стафиди и кока-кола, после се залавяме за работа. Той отваря една прелестна папчица с всякакви неща в нея: съдебна заповед от Вирджиния за промяна на името ми на Макс Рийд Болдуин; нова социална осигуровка, издадена на същия човек; акт за раждане, според който съм роден в Мемфис от родители, за които не съм чувал; шофьорска книжка от Флорида с фалшива снимка от компютърния ми образ, създаден от лекарите преди операцията. Толкова е добра, че дори аз не бих познал, че е фалшификат. Пат ми обяснява, че ще мине още около месец, преди лицето ми окончателно да се оправи. Тогава ще ми извадят паспорт. Попълваме заявления за карти „Виза“ и „Америкън Експрес“. По негово предложение упражнявам различен почерк — изглежда като неразгадаеми драскулки, но не е много по-лош от предишния ми. Макс подписва шестмесечен договор за наем на едностаен апартамент на Нептюн Бийч, на няколко километра от Джаксънвил, и молба за откриване на текуща сметка в Сън Коуст Банк. Пат ме осведомява, че има банков клон на три пресечки от апартамента. Парите от наградата, сто и петдесет хиляди долара, ще бъдат преведени по сметката ми веднага щом я открия, а после ще мога да правя с тях каквото си поискам. Наистина няма от какво да се оплаквам в това отношение. Властите са
Подава ми събрано на две страници резюме на живота на Макс Болдуин, което звучи като некролог. Родители, братя и сестри, образование, работа и аз заинтригуван установявам, че съм прекарал по-голямата част от живота си в Сиатъл, развеждал съм се два пъти, нямам деца. Местя се във Флорида, защото е възможно най-далече от втората ми съпруга. Важно е да запаметя тази измислица и да се придържам към нея. Имам си професионална биография (все в правителствени служби) и оценка за кредитната ми благонадеждност.
По отношение на работата мога да избирам между две възможности. Първата е като доставчик във военноморската база „Мейпорт“ на няколко километра северно от Нептюн Бийч с начална заплата от четирийсет и осем хиляди долара. Но се изисква двумесечна подготовка. Втората е като управител на отдел „Продажби“ в Службата на ветераните също със заплата четирийсет и осем хиляди долара годишно. Най-добре е да остана федерален служител поне през първите няколко години. Пат за десети път ми обръща внимание, че животът вече си е мой и мога да правя каквото си поискам. Единствените ограничения са продиктувани от миналото ми.
И тъкмо започвам да се чувствам обсипан с прекомерно много неща, той изважда от куфарчето си играчките. Първата е айпад, подарък от правителството и вече регистриран на името на Макс. Като библиотекар Малкълм имаше достъп до компютри (но не и до интернет) и бе направил всичко по силите си да поддържа уменията си. Тази джаджа обаче направо ме разбива. Посвещаваме цял час на интензивно обучение. Капвам, а Пат изважда един айфон. Негов, не мой, понеже трябва да си избера оператор и сам да си купя телефон, но той ме запознава и с това забележително устройство. Полетът неусетно приключва.
На летището в Атланта намирам магазин за електроника и убивам един час в разглеждане на машинарийките. Технологията ще е ключът за оцеляването ми, затова съм твърдо решен да се запозная с новостите. Преди да напуснем Атланта, изпращам писмото до Ванеса Йънг. Без обратен адрес.
Кацаме в Джаксънвил по тъмно, наемаме кола и пътуваме трийсет минути на изток към крайбрежните градчета. Атлантик Бийч, Нептюн Бийч, Джаксънвил Бийч — не личи къде свършва едното и къде започва другото. Районът е хубав, има стотици кокетни вили — някои се дават под наем, в други живеят хора — и най-различни ресторантчета и модерни студиа с изглед към океана. Стафидите, с които сме обядвали, отдавна са забравени и ние умираме от глад. Намираме ресторантче за морски деликатеси на пешеходната търговска улица на една пресечка от водата и се натъпкваме със стриди и скариди. На бара има млади хора, много красиви момичета със загорели крака и аз просто не мога да откъсна поглед от тях. Засега всички са бели и започвам да се чудя дали няма да бия на очи. Заедно с предградията си Джаксънвил наброява един милион души и осемнайсет процента от тях са чернокожи, затова според Пат етническият ми произход няма да бъде проблем. Опитвам се да му обясня какво е да си чернокож в свят на бели, но отново се убеждавам, че някои проблеми не можеш да изчерпиш на вечеря. Ако изобщо можеш да ги изчерпиш някога.
Променям темата и разпитвам за Програмата за защита на свидетелите. Седалището на Пат е във Вирджиния и той скоро ще се върне у дома. Друг шериф ще стане моята свръзка, моят отговорник, но по никакъв начин няма да се опитва да ме контролира. Той, или тя, винаги ще бъде наблизо, в случай че възникне проблем или неприятност. Обикновено отговорникът следи още няколко човека. При най-малкия намек, че нещо не е наред, ще ме преместят на друго място, но Пат ме уверява, че това рядко се случва.