Рекетьорът

Гришэм Джон

Стенли беше осведомен подробно от подчинените си за ставащото и пое контрола над срещата. Започна с думите:

— Първият и най-важен въпрос е твърдението, че обвиняемият е искал да разговаря с адвокат.

Уестлейк кимна на един агент, който извади някакви документи, и каза:

— Разполагаме с клетвените показания на агентите Панковиц и Делок, провели разпита, с които те отговарят на обвиненията. Както ще видите, според техните показания той няколко пъти е споменал за адвокат, но нито веднъж не е

изискал изрично такъв. Не е прекъсвал разпита. Искал да говори.

Стенли и хората му прегледаха клетвените показания. След няколко минути Стенли заяви:

— Така, втора точка. Обвиняемият твърди, че многократно е бил заплашван със смъртна присъда и от двамата агенти. Ако е вярно, това е изключително неуместно и най-вероятно ще предизвика отхвърляне на самопризнанията.

Уестлейк кимна и отговори:

— Погледнете долу на страница седем, и на двете показания. Агентите заявяват под клетва, че не са отправяли никакви заплахи. Те са много опитни във воденето на разпити и познават правилата по-добре от всеки друг.

Стенли и хората му разлистиха на седма страница и прочетоха текста. Чудесно. Каквото и да твърдеше Куин в клетвените си показания, двама федерални агенти бяха насреща, за да разкажат какво се е случило всъщност.

— Изглежда ми добре. Третият момент е, че агентите са обещали на обвиняемия да не го изправят пред съда за предумишлено убийство.

— Девета страница — каза Уестлейк. — Нашите агенти знаят, че не са упълномощени да сключват сделки. Само прокурорът може да го прави. Честно казано, намирам това твърдение за налудничаво. Ракър е изпечен престъпник, той знае, че прокурорите, а не полицаите сключват сделките.

— Съгласен съм — бързо отвърна Стенли. — Следващото твърдение е, че агентите на ФБР са заплашили да отправят обвинения и към други членове на семейство Ракър.

— Нима не става така винаги, Стенли? Правят признание, доброволно и свободно, а после нямат търпение да го разкъсат и казват, че били заплашвани. Виждал си го много пъти. — Разбира се, Стенли го бил виждал, макар всъщност да не беше. Уестлейк продължи: — Но трябва да призная, че няма да е зле да приберем всички Ракър и да им боднем иглата.

Хората на Уестлейк се засмяха. Хората на Стенли се засмяха. Най-обикновено забавление.

— А какво ще кажете за твърдението, че разпитващите са злоупотребили и са довели обвиняемия почти до изтощение?

— Ето каква е истината, Стенли — зае се да обяснява Уестлейк. — Агентите многократно са питали Ракър дали предпочита да спрат и да продължат по-късно. Той отказвал, понеже не искал да нощува в ареста. Проверихме и там наистина се оказа препълнено, имаше адски много задържани. Обяснили го на Ракър и той отказал да отиде.

На Стенли му звучеше напълно логично.

— Добре, следващите три точки също трябва да бъдат разгледани,

но не мисля, че в отговора си ще ги коментираме подробно. Става дума за твърдението, че агентите на ФБР са разполагали с балистичен доклад, свързващ убийствата с онзи смит-и-уесън, конфискуван от обвиняемия. За нещастие, както вече стана ясно, балистиката изключи това оръжие.

— Лъжата е допустима, особено при разпит на толкова високо ниво, Стенли — заяви Уестлейк с тон на мъдър стар професор.

— Разбирам, но питам само от любопитство — агентите ви наистина ли са излъгали за това?

— Не, разбира се. Не, категорично не. Дванайсета страница от клетвените им показания.

— И аз така си мислех. А следващото твърдение — че агентите ви са излъгали за следа на местопрестъплението, която отговаря на ботушите, иззети от обвиняемия?

— Не е вярно, Стенли. Плод е на въображението на отчаян адвокат и на неговия виновен клиент.

— Имате ли следа от ботуш?

Уестлейк хвърли поглед към един от агентите си, като че ли току-виж се оказало, че има някаква следа, която той е забравил. Агентът поклати глава.

— Не — призна Уестлейк. — Няма такава.

— Стигаме до твърдението, че агентите ви са излъгали за няколко очевидци. Първият уж видял обвиняемия в град Рипълмийд приблизително по време на убийствата. Вярно ли е?

Уестлейк се размърда на стола, премести тежестта на тялото си и се усмихна снизходително.

— Виж, Стенли, изглежда, нямаш представа какво е нужно, за да пречупиш виновен заподозрян. Има някои номера и…

— Разбирам.

— Освен това трябва да го уплашиш, да го накараш да си мисли, че разполагаш с много повече доказателства, отколкото може би имаш в действителност.

— Не съм виждал показания от такъв свидетел.

— Няма и да видиш. Той не съществува.

— Всички сме от един отбор, Вик. Просто искам да разбера истината, за да можем да отговорим на искането за отхвърляне, разбираш ли?

— Разбирам.

— А вторият свидетел? Човекът от магазина близо до вилата? И той не съществува, нали?

— Не съществува.

— Агентите използвали ли са и други номера, за които не знам?

— Не — отговори Уестлейк, но никой в стаята не му повярва.

— И така, да обобщим обвинението срещу Куин Ракър: няма свидетели, няма балистичен доклад, няма следа от ботуш, няма пръстови отпечатъци, няма никакви веществени доказателства, нали така?

Уестлейк кимна бавно, но нищо не каза.

— Имаме само заподозрян, който е бил в района на Роуаноук след убийствата, но няма доказателства да е бил там преди това, нали?

Отново кимване.

— Освен това заподозреният е заловен с повече пари в брой, отколкото обикновено носи човек у себе си. Значително повече, бих казал.