Рекетьорът
Шрифт:
— Ало? — казвам тихо, макар че в съблекалнята няма много хора.
— Трябва да поговорим — лаконично заявява тя, първият намек, че нещо не е наред.
— За какво?
— Не сега. На паркинга в един тъмен джип чероки до твоята кола те чакат двама федерални агенти. Те ще те откарат.
— Откъде знаеш къде съм в този момент, Даяна?
— Да го обсъдим по-късно.
Сядам на един сгъваем стол.
— Кажи ми, Даяна. Какво става?
— Макс, на десет минути път съм. Изпълни заповедта, качи се в джипа и ще ти разкажа всичко
— Добре.
Приключвам с обличането и се старая да изглеждам спокоен както винаги. Прекосявам залата, усмихвам се на инструкторката по йога, както правя вече цяла седмица, и поемам към изхода. Надниквам навън и виждам тъмния джип, паркиран до колата ми. Вече ми е ясно, че се е случило нещо ужасно, затова преглъщам мъчително и излизам на ослепителното обедно слънце. Шофьорът изскача навън и мълчаливо ми отваря задната врата. Пътуваме седем минути в пълна тишина, докато не паркираме на алеята до малка къща близнак с табела „Дава се под наем“ в предния двор. На една пресечка от океана. Щом двигателят угасва, двамата агенти изхвърчат навън и оглеждат района, като че ли може да ни дебнат снайперисти. Бучката в корема ми заприличва на топка за боулинг.
Влизаме, без да ни застрелят. Даяна ни очаква.
— Радвам се да те видя — казвам.
— Това е убежище — обяснява тя.
— А, добре. И защо се крием в убежище в такъв чудесен ден?
Мъж с прошарена коса влиза откъм кухнята и ми подава ръка.
— Макс, аз съм шериф Дан Рейнър. Отговарям за този район.
Ръкуваме се като стари приятели и той дори ми се усмихва, като че ли се каним да си спретнем дълъг обяд.
— За мен е удоволствие — казвам. — Какво става?
Четирима са — Рейнър, Даяна и двамата безименни агенти от ФБР. И за няколко секунди май не са сигурни как се действа в такъв случай. На чия територия сме?
Кой е включен? Кой трябва да остане и кой — да си тръгне? Вече съм наясно, че териториалните сблъсъци между агенциите може да бъдат много объркващи.
Рейнър взема думата:
— Макс, опасявам се, че имаме пробив. Казано направо — разкрит си. Пробив. Нямаме представа как се е случило.
Сядам и изтривам челото си.
— Кой какво знае? — питам.
— Не съм много наясно — отговаря Рейнър, — но в момента от Вашингтон насам летят хора. Би трябвало да пристигнат след около час. Изглежда, снощи ФБР са засекли някакъв разговор по телефона. Хора от семейство Ракър си говорели и агентите ги засекли.
— Знаят ли къде съм?
— Знаят. Знаят точно къде живееш.
— Много съжаляваме за това, Макс — казва Даяна, а аз измервам с гневен поглед нея и глупостта й, все едно ей сегичка ще я удуша.
— Божичко, това означава толкова много за мен — подмятам иронично. — Защо просто не млъкнеш?
— Съжалявам.
— Повтаряш се. Моля те, не го казвай пак, ясно? Нищо не означава. Напълно безполезно е.
Засегната е от остротата ми, но пет пари не давам. В момента ме е грижа само
— Искаш ли кафе? — пита смирено Даяна.
— Не, бих искал малко хероин — отговарям.
Намират отговора ми за смешен, но малко смях няма да ни навреди. Наливаме си кафе и една чиния със сладкиши обикаля масата. Чакаме. Колкото и да е невероятно, започвам да планирам какво да правя сега.
Рейнър ми обяснява, че ще приберат колата ми по тъмно. Чакат от Охайо да пристигне чернокож агент, който ще бъде мой дубльор през следващия ден. И дума не може да става да се върна да живея в апартамента си и известно време се разправяме как да вземем от там малкото ми вещи. Шерифите ще се погрижат за наема и ще изключат тока и останалите неща. Според Рейнър ще ми трябва друга кола, но аз отначало се дърпам.
Агентите от ФБР излизат и се връщат със сандвичи. Часовникът сякаш е спрял и стените ни притискат. Най-накрая, в три и половина, господин Виктор Уестлейк влиза през входната врата и казва:
— Извинявай, Макс.
Не ставам, не протягам ръка за поздрав. Канапето е изцяло на мое разположение. С Уестлейк влизат още трима мъже в тъмни костюми, които се настаняват по столовете в кухнята. След като всички са седнали, шефът започва:
— Това е много необичайно, Макс, и просто не знам какво да кажа. В момента нямаме представа как е станал пробивът и може никога да не разберем.
— Кажете ми само какво знаете — настоявам.
Уестлейк отваря някаква папка и изважда отвътре документи.
— Ето запис на телефонен разговор, който засякохме снощи между Ди Рей Ракър и някой си Съли. И двамата са говорили по мобилни телефони. Ди Рей бил във Вашингтон. Съли се обадил някъде от тук.
Прочитам записа, а другите чакат, притаили дъх. След няколко секунди оставям листа на ниската масичка.
— Как са го направили? — питам.
— Още работим по въпроса. Една от теориите е, че те следят чрез частна компания. Наблюдаваме няколко фирми, които се занимават с промишлен шпионаж, наблюдение, издирване на изчезнали хора, подслушване на частни лица и други подобни. Това са бивши военни, бивши шпиони и, срамувам се да го призная, доста бивши агенти на ФБР. Добри са и разполагат с техника. Срещу подходящо заплащане са в състояние да съберат значителна информация.
— Откъде? От вътрешен човек?
— Още не знаем, Макс.
— Дори да знаехте, нямаше да ми кажете. Никога няма да признаете, ако пробивът е по вина на някой от правителството — ФБР, Шерифската служба, прокуратурата, затворническата администрация. И един дявол знае още кой. Колко човека са посветени в малката ни тайна, господин Уестлейк? Може би няколко десетки. Дали семейство Ракър са ме открили, понеже са надушили следите ми, или просто са проследили ФБР, което пък следи мен?
— Уверявам те, че няма пробив отвътре.