Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Какво ще бъркаме хората на Драганов? Да вземем с нас една патрулна кола и да вървим.
Така и става за голямо удоволствие на Боян, който е видимо оживен от възможността да вземе участие в подобно начинание.
Пред „Ягода“ обаче ни чака нашият човек, зает с наблюдението на компанията, и едва волгата спряла, влиза в нея.
— Тръгнаха към Княжево с една стара бричка. Няма и десет минути, откак тръгнаха.
Нареждам на шофьора да поеме с пълна скорост в същата посока и изслушвам доклада на нашия човек:
— Дойдоха преди около
Разказът се прекъсва постоянно от воя на сирената, която шофьорът все по-често пуска в действие, за да си осигури чист път, а ние летим с пълна скорост по шосето към Княжево и теоретически погледнато, би следвало да настигнем бричката въпреки десетте минути аванс, но не я настигаме.
— Или тая таратайка е твърде бърза за таратайка, или са хванали другия път — бъбри шофьорът.
— Може би по-добре щеше да бъде да загубим малко време и да спрем тук-там да попитаме — подхвърля Борислав.
Съветът идва със закъснение, но не съвсем. Спираме пред Княжево и се осведомяваме от милиционера по движението за бричката. Оказва се, че е влязла преди няколко минути в квартала. Продължаваме пътя, но сме принудени да загубим от скоростта, защото въпреки призивите на сирената на три места трябва почти да спираме.
Отвъд Княжево наново се информираме за тайфата.
— Ами че ей там някъде спря такава кола — съобщава милиционерът, като посочва тесния черен път край реката.
Малко по-късно нашата волга гарира до изоставената бричка и ние зърваме в храсталака на стотина метра компанията на младите екскурзианти и най-вече дългата върлинеста фигура на Апостол.
За нещастие, той също ни вижда. За нещастие, понеже е напълнил спринцовката, и от страх, че можем да му отнемем скъпоценната доза, бързо и ловко забива иглата, без дори да си дава труд да запретва ръкава. Ние сме вече на няколко крачки от групата и затова съвсем ясно проследяваме тоя патетичен жест, и също тъй ясно виждаме как слабото дълго лице на младежа се изкривява и как той се свлича на тревата, потреперва конвулсивно и замръзва, подвил неудобно колене.
Боян се спуска към Ана, избива с груб замах спринцовката от ръката й, а сетне, вероятно подведен от инерцията, повтаря замаха, този път под формата на шамар.
Роза, Пепо и Лили гледат втрещени, сякаш се чудят да бягат ли, или да хвърлят оръжието. Боян все тъй грубо хваща разплаканата Ана за рамото и я повежда към шосето.
Загубил съм само няколко секунди, докато
За един миг тя става някак по-висока и по-стройна, сякаш се вдига на пръсти, сякаш иска да се изтръгне от тръпката, раздираща масивното й тяло. Сетне се свлича на колене и захлупва лице в тревата. А зад гърба ми още се носи нервното хълцане на Ана.
— Анализът установи, че се отнася за отрова със светкавично действие — докладва лейтенантът още същия следобед.
— Ако бяхме закъснели няколко секунди и останалите трима щяха да отидат — забелязва Борислав.
— Ако бяхме избързали с няколко секунди, може би никой нямаше да отиде — възразявам аз.
— Вярно — отстъпва приятелят ми. — Но в тия неща, знаеш, има някаква фаталност. Не говоря за оня сиромах, високия, а за момичето. Това си е чисто самоубийство. Отнеми й спринцовката — тя ще скочи под трамвая.
— Дааа… — произнасям нищо не означаващото си възклицание. — Съобщихте ли на родителите?
— Бащата на Апостол е уведомен. А бащата на Лили бил в командировка — пояснява лейтенантът. — Наредихме да му пратят бърза телеграма. Телата не са ни нужни повече. Утре заран ще ги погребват.
— Добре — кимам. — Свободен си.
А когато той излиза, Борислав ми подхвърля:
— Ще го пуснем ли тоя Томас, без да си плати? Да оставим другото, но той доста щедро троши хора…
— Надявам се, че все ще плати по някакъв начин — отвръщам. — Само че преди да стане, това, трябва да приключим и с последната мисия, най-деликатната.
Раев. Още един човек, когото досега познавам само по снимка. Доста строен и запазен, с интелигентно лице и вид на учен — съсредоточен израз, посребрени от годините коси, очила в дебели тъмни рамки.
Той ме очаква и лично се отзовава на позвъняването, подава ми слабата си енергична ръка и ме въвежда в хола.
— Всъщност, ако разговорът изисква да бъдем насаме, може би по-добре ще е да се качим в кабинета ми. Там не е особено уютно, но няма риск да бъдем смущавани.
— Добре, да идем в кабинета ви.
И ето ни в мансардната стая. Една стая, която също познавам само по снимка. В нишите, образувани от чупките на тавана, са поставени рафтове с книги. Малко писалище — също отрупано с книги. Зад него етажерка — също наблъскана с книги и увенчана с гипсовия бюст на Сократ, все още цял-целеничък, ако не броим леко ожуления нос.
Една врата-прозорец извежда на балкончето и като минавам край нея, аз хвърлям бегъл поглед към градината и забелязвам долу двама души, които познавам значително по-добре от Раев — Ана и Боян. Те вероятно беседват, но беседата им едва ли би могла да се нарече дружеска, защото Боян говори нещо, като подчертава думите си с къси сърдити жестове, а Ана, обърнала му гръб, слуша начумерено.