Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Да тръгваме, Раев.
Домакинът става, сваля, очилата си, обърсва стъклата с носната си кърпа и отново ги поставя на носа си. Сетне с бавни уморени крачки се отправя към вратата.
Долу ни очаква служебната кола. Сядам с Раев на задната седалка и потегляме. Около километър по-нататък зървам Боян да се движи самичък край шосето.
— Спри да качим пешеходеца — нареждам на шофьора.
Боян хвърля бърз учуден поглед на Раев, но премълчава и сяда на предната седалка.
— Нещо не върви, а? — подхвърлям му по някое време.
— Няма и да върви — промърморва мрачно той.
— Ти
— Как да не съм? Казах ти съвсем ясно, че не ща!
— Но на него какво каза?
— Измъкнах се с уклончив отговор. Смятам, че е достатъчно умен, за да си прави илюзии.
— Умен или не, той вече не е в състояние да си прави илюзии.
— Какво подмяташ? — поглежда ме тя.
— Твоят шеф е арестуван. И работата е сериозна.
— Господи! На мене все такива ми се падат.
— С едно изключение — напомням.
— Като че ли ги привличам с някакъв магнит — мърмори тя, без да обръща внимание на възражението ми.
— Фатална жена… Така ги омотаваш, че рухват в бездните на престъплението.
— Не се занасяй — срязва ме Маргарита.
А после се сеща:
— Но за какво му е трябвал брак, след като се е бил забъркал в такива неща?
— За маскировка, естествено. Един брак, това вдъхва доверие. Значи човекът се устройва, значи няма намерение да се измъкне нанякъде. Изобщо нелош параван, за да подготвиш измъкването си. А междувременно защо да не поживее с такава приятна партньорка… Така че ти напразно си се бояла от взаимно омръзване. За омръзването е нужно време.
— Господи! На мене все такива ми се падат — повтаря Маргарита. — А какво ще стане с дъщерята?
— Уместен въпрос. Питам се само защо всеки страничен човек най-първо си задава тоя въпрос, а самите родители дори не се сещат за него.
— Кажи де: какво ще стане с дъщерята? Нали щеше да се омъжва?
— Не знам. Ако беше ме питала вчера, може би щях да ти отговоря „да“. Но днес наистина не знам.
Неизвестно защо, ала тази нощ в главата ми е истинска бъркотия. Маргарита вече отдавна е заспала и аз чувам в тишината равното й тихо дишане и мисля за тия човешки истории, за Лили и Боян, за Раев и капризната му празноглава дъщеря и даже за тая Марго, която все още чака своя Чарли, дето никога няма да се върне, и дори за това високо, сухо момче, чийто труп в тоя момент лежи в моргата. И постепенно мисълта ми отскача към други хора и към други места, към оная отдавна забравена Жанет, може би седнала тъкмо сега в някой парижки бар с чисто служебна задача; към Питър Гроот, вероятно вече напълно пиян в тоя напреднал нощен час, към Едит, която никога по-късно не видях, към Сеймур и Грейс, навярно продължаващи да съжителствуват при пълна взаимна ненавист; към приятелката на Моранди и към Дора Босх, и към Лида, и дори към Фурман младия, когото бях взел за Фурман стария. И когато се сещам за всеки от тия хора поотделно, работата е наред, но щом само си помисля, че те всички съществуват едновременно и всеки е потънал в привичните си занимания в този момент, тук в София, в Париж, Амстердам, Берлин, Копенхаген, Венеция, Ню Йорк, в главата ми настъпва истинска бъркотия… Това неизразимо чувство за едновременност… за тоя странен хаос… тая многогласна зверилница… тая лудница…
— Стига си се въртял, де! — чувам по някое
Обръщам се на другата страна и си казвам, че наистина трябва да заспя.
И съвсем ококорвам очи.
И, разбира се, виждам Любо.
Не казвам, че го виждам в буквалния смисъл и че страдам от халюцинации, но струва ми се, да усещам с цялото си същество присъствието му тук, в стаята, и да чувам тихия му глас:
„А какво ще бъде нататък с моя син, брат ми?“
„Нататък вече той да му мисли — промърморвам. — Не може цял живот да го крепим като рохко яйце.“
„На тебе ти е лесно да говориш тъй, понеже нямаш син“ — звучи нейде вътре в мен гласът на Любо.
„Нямам син ли? Ти ми го окачи на гърба, а сега на всичко отгоре дрънкаш, че нямам син. Твоят син е мой син. Хайде прибирай се и стига с тия номера.“
И усещам, че изчезва. Той винаги изчезва, след като е получил своето.
— …И ето, че с демаскирането на Раев веригата вече наистина е затворена, мистър Томас, или както би казал Стария — клупът е стегнат около врата ви.
— Около неговия, не около моя — уточнява сухо Томас.
— Така вие си мислите. Цялата ви грижливо подготвена операция завършва с един грандиозен гаф, с една катастрофа. Катастрофа за всички участници, включително и за вас.
— Не преувеличавате ли малко успеха си? — поглежда ме насмешливо Томас. — Дали операцията е моя, или не, това е въпрос, който остава напълно висящ. Вие не можете да докажете намесата ми в нито един от епизодите на тая операция.
— А връзката ви със Стария?
— Никога през живота си не съм го виждал.
— Но той е поддържал контакт с вашия Бенет чрез маникюристката.
— Аз не съм Бенет.
— А срещата там, край града, под дърветата? И по-точно вербовката на оня младеж?
— Не познавам оня младеж и не съм разменил ни дума с него.
— Затова пък вашата секретарка Мери е разменила доста думи.
— Аз не съм Мери. И за ваше сведение тя отдавна вече си е в родината. И по-точно — в една психиатрична клиника. Ако смятате, че съм длъжен да отговарям за поведението на душевно болни хора…
— Да, да. Знам отлично, че я похарчихте. Както похарчихте и още толкова други: Чарли, шафнера, Апостол, Лили, без да говорим за останалите, които само като по чудо спасиха кожата.
— Изброените от вас лица изобщо не са ми познати.
— Тъй ли? Аз пък смятам, че лично сте инструктирали някои от тях. Например Чарли.
— Можете да го призовете за свидетел.
— От къде, от оня свят?
— Местожителството му не ми е известно.
— А шафнерът? И с него ли не сте говорили?
— Нищо не пречи да призовете и него.
— Готово — отвръщам спокойно.
Натискам звънеца, вратата се отваря и в стаята влиза шафнерът. Томас, естествено, прави опит да подтисне сепването си, а подир туй — да даде вид, че не познава новодошлия. Но изненадата е твърде неочаквана, за да остане скрита.
Това всъщност е и най-същественият резултат от нашето пътуване до Истанбул. Помощникът на Борислав бе успял да използува наркотичния транс на Чарли, за да замени пистолетчето, заредено със смъртоносна отрова, с друга подобна играчка, съдържаща невинен газ. И смъртта в спалния вагон бе само една симулация. И човекът бе спасен. Или, професионално казано, свидетелят бе запазен.