Само за мъже

Райнов Богомил Николаев

— Вероятно след като вече бе на легло. Както знаете, той пишеше винаги на машина, а писмото е писано с химикалка, драскано, задрасквано и недовършено… Вероятно го е писал с температура, иначе сам знаете, че имаше твърде гладък стил…

Тая пък: „стил“.

— Дааа… — отзовавам се — всичко се разви толкова бързо.

— Всичко беше една катастрофа — уточнява тихо жената.

Безцветна женица, неловка, свита и облечена без излишен разкош.

— Вие какво работите, ако не е съвсем нетактично…

— Машинописка съм.

Тия машинописки. Семейна орисия.

— Всичко

беше една катастрофа — връща се жената към своето. — Разводът, бракът, смъртта, всичко едно подир друго, сякаш съдбата държеше час по-скоро да ни накаже.

— Да ви наказва — за какво?

— За грешката… За греха… — произнася та едва чуто.

— Какъв грях? Нали сте се обичали?

Тя ме поглежда смаяно, опитва се да каже нещо, но брадичката й се разтреперва и ето ти я, захлупила лице в ръцете си и разтърсвана от безмълвен плач.

Добре, че е безмълвен. Редакцията не е най-подходящото място за такива неща.

— Дали сме се обичали? — повтаря тя въпроса ми подир някое време, вече успокоена, но с все още потръпващ глас. — Десет години трая тази наша агония…

„Моля?“ — иде ми да запитам също като Лиза, обаче се овладявам.

— Вината е моя. Бях луда по него. Той беше за мене най-чистият човек. Вината е моя, а той си отиде.

Тая пък: била луда по него. Намерила и тя по кого.

Жената се готви да каже още нещо, но вероятно се сеща, че е неприлично да се говорят такива работи пред един син, прибира кърпичката в охлузената пластмасова чантичка и става.

— Да знаете с какъв страх идвах насам… Ще ме изгони, викам си, такива неща не се прощават…

— Избийте си тия мисли от главата — казвам, като също ставам. — Пред никого за нищо не сте виновна. Всеки има право поне на една любов. Някои си позволяват и повече от една.

Подавам й ръка и тя я поема с бледата си слаба ръчица и ми хвърля последен изпитателен поглед, сякаш иска да се увери, че говоря сериозно.

Не знам какъв е този мой личен почерк, но маса хора смятат, че ги будалкам.

Останал сам, бъркам в джоба и вадя плика, Писмото наистина няма нищо общо с тоя нов плик. То е съвсем старо и смачкано, по-скоро някаква черновка, надраскана с химикалка върху лист за заявление и съставена от едно-единствено изречение, на всичко отгоре недовършено. Прочитам го съвсем набързо, сетне се приготвям да го прибера, но вместо туй отново го разтварям и го прочитам пак. Не е чак толкова дълго, че да не мога да го прочета два пъти.

„Антоне,

Напоследък все по-често си мисля за тебе, да, не за майка ти и не за себе си, а за тебе, понеже ние с майка ти сме само едно минало, и си спомням как някога, тогава ти бе съвсем малък, едва не те изтървах в една страшна навалица при някакъв мач и как си казвах с ужас: «Ще изтърва детето, ще стане зян детето», и сега, когато си мисля за тебе, наново изпитвам някакъв подобен страх и болка, защото именно сега, подир толкова години, усещам, че съм те изтървал, че съм те оставил да си тръгнеш и да поемеш пътя си така, без нищичко, понеже нищичко не съм ти дал, и сякаш те виждам да зъзнеш само по една риза в тоя мразовит

свят и си викам, че след като не ме обичаш, най-добре е поне съвсем да ме намразиш, та да си кажеш в ожесточението, че няма да станеш зян, че не само няма да станеш зян, но и ще постигнеш всичко, което аз не успях да постигна…“

Ясно е, че го е писал с повишена температура, мисля си, като прибирам писмото в джоба. При трийсет и шест и пет никога не би ми наприказвал тия неща. И може би цялата трагедия на всички ни е, че ставаме нормални и чувствителни само когато качим поне малко температура.

Телефонът зазвънява. Вдигам слушалката, за да установя, че насреща е онзи от милицията.

— Можеш да успокоиш себе си и приятелката си — чувам го. — Компанията вече е под следствие. Колкото до обезщетението за пръстена, майката ще трябва да води дело, когато му дойде времето.

Ами да го води. Ако си няма друга работа. Благодаря и затварям, без да изпитвам дори сянка на радост от победата. Победата? Чия по-точно? Във всеки случай не моята. Живей и остави другите да мрат — имаше такъв филм, но той не е по мой сценарий. Сценариите, моите и на Петко, бяха други. А сега и тях ги няма. Така че не ми остава нищо, освен да се заема с читателските писма.

* * *

Лиза изгрява от килера като истински разгул на елегантност. Тя си е купила две пролетни рокли и сега ги пробва една подир друга, за да реши коя тъкмо да сложи вечерта, когато Владо ще я води на ресторант.

— Добре ли съм? — пита дамата, като се завърта леко, за да ми предостави формите си от всички страни.

„Струва ми се, че тия големи божури твърде предизвикателно са разцъфтели върху задника ви“ — би следвало да отговоря. Но се задоволявам да кажа:

— Само махнете това невъзможно коланче.

— Но то подчертава талията — твърди Лиза, като се оглежда в сънните застинали води на олющеното огледало.

— Обаче прекалено изтъква другото, дето следва под талията.

— Каква мъка — да си нестандартна! — въздъхва леко жената, като маха коланчето.

— Така е по-добре — промърморвам.

— Но аз не съм чак толкова правоъгълна, Тони. Аз имам талия — напомня Лиза.

— Ами имайте си я.

— Да, но така не личи.

— Дайте да видим другата рокля — предлагам, за да прекъсна спора.

Тя влиза отново в килера, а след малко отново се показва, сега вече само по комбинезон.

— Другата въобще няма колан…

— Толкова по-добре. Облечете я. Макар че всъщност, ако питате мене, тъй както сте сега, е най-добре.

— Не ви е срам.

— Я чакайте — казвам. — Вдигнете ръце и ги сложете на тила.

— Защо тия фокуси?

— Сложете ги, ще ви обясня.

Тя заема позата с такова старание, че бюстът й едва не изхвръква над комбинезона.

— Да — кимам. — Така наистина сте най-добре. Напомняте ми за голите жени, които съм гледал в една книга, когато съм бил още дете. Нали знаете, че детските спомени са опасно нещо. Там е началото на сума сексуални мании.

— Но, Тони, какви ви прихващат? — вдига вежди жената, явно озадачена.