Само за мъже
Шрифт:
И отново я виждам в оная хладна есенна вечер, застанала на тротоара пред къщата в тънката си лятна рокля — бих искала да поговоря с вас. И по-късно, седнала на любимото си място в старото кресло и гледаща ме загрижено с тъмните си очи — вие мислите, че правите разкрития, Тони, а всъщност правите температура. И друг път, когато й казвам: не е честно да се смеете само с инженера, а тя ми се бе усмихнала с бялата си лъчезарна усмивка. И по-късно, в оная нощна улица, застанала като Жана д’Арк пред Орлеан и стиснала решително пилата за нокти.
Мислех, че аз я спасявам, додето тя ме бе спасявала. Тя, която също като мене се нуждаеше от помощ. Защото, ако аз се люшках инертно над водата като тапа, каквато всъщност си бях, истинска тапа, Лиза се мяташе насам-натам със същия нулев резултат, без да броим случаите, когато се натапяше до врата в някоя каша. Да стигнеш дотам, такава да те спасява…
Тя ми липсва — казвам си.
На тебе винаги нещо ти липсва — казвам си.
Какво чак толкова ти липсва, жената ли? Но ти никога не си я имал като жена и ако бе поискал да я имаш, това вероятно би могло да стане още първата вечер.
Тогава какво? Лекарството? Доста нагарчаща — като всяко лекарство.
Или може би събеседникът? Нейните разсъждения не струват дори колкото тия на Петко.
И тъй — какво? Казвай де.
Лиза. Лиза ми липсва, казвам. И престани да ми надуваш главата с тези смешни въпроси.
Заранта е съботна, и най-важното слънчева. През мощта е валяло и по мраморните плочи все още тук-там има вода и в тази вода се отразява синьото небе, сякаш някой е нахвърлял по пешеходната зона изпочупени сини стъкла. Правя обичайния си рейс от будката за вестници до кафенето, когато я виждам застанала насреща ми, също като по оная пътека към гората.
Тя стои едра и все пак стройна на ъгъла пред магазина за конфекция, облечена в някаква лека черна рокля, която виждам за пръв път — гардеробът явно се обогатява, — с едрите си черни къдри, зелените обици и бялото лице, и пълните розови устни, които едва-едва се усмихват или просто ми се струва така.
— Вие пък отде изскочихте? — питам, когато я доближавам.
— Не съм изскочила — отвръща дамата. — Дойдох да видя детето си.
— Вярно — кимам, — детето.
Съвсем съм забравил, че и тя като мене си има детски проблеми.
— Всъщност дойдох и по друга работа — признава Лиза.
— По каква работа?
— Ами работа, именно работа. Мъжът на братовчедка ми отдавна е обещал едно секретарско място и сега най-после ми излиза късметът.
— Чудесно — казвам. — А Илиев?
— Какво „Илиев“? Илиев си има работа. Става дума за мене.
— Питам: разписахте ли се?
— Още не.
— Защо такова протакане?
— Тони, сляп ли сте? —
— Не е зле. Макар и малко траурно.
— „Малко“? А вие какво искате, и воал ли да сложа?
И възмутена от недосетливостта ми, добавя.
— Татко умря.
— Кой от двамата?
— Знаете кой.
— Бог да го прости — промърморвам. — Но вие никога не сте му викали татко.
— Да, обаче когато рухна съвсем, почнах да му викам тъй и нямате представа колко му бе драго, макар да не го казваше, и тогава си рекох, че винаги ще му викам татко, щом веднъж съм го признала за мой баща.
— Съвсем правилно — съгласявам се. — Макар че той едва ли би могъл да ви чуе.
— То не се знае — отвръща тя уклончиво.
Школата на Петко и нейното влияние.
— Не ви ли е приятно, че ме срещнахте? — пита тя ненадейно.
— Защо задавате глупави въпроси? — промърморвам.
— Защото всъщност дойдох и за вас. Може би — най-вече за вас. Исках да видя какво става с вас.
— Това няма ли да подразни Илиев?
— Не съм мислила по въпроса — отвръща сухо тя.
А сетне подхвърля:
— Машината в онова кафене не работи ли?
— Мисля, че работи.
— Тогава защо ме държите тук на ъгъла. Не виждате ли, че съм с нови обувки.
Тъй че отиваме и сядаме зад кафенето, между циментираните лехи, засадени с декоративни храсти. Само храсти. Тук вече съм свой човек и сервитьорката акуратно ни донася две двойни еспресо, направени без икономисване на материала. Лиза отпива от кафето, запалва цигара и ме осведомява:
— Аз няма да сключвам брак с Илиев, Тони.
— Значи все пак ви остави този еснаф?
— Защо той да ме е оставил? Толкова ли е невъзможно аз да оставя някого.
— А защо го оставихте?
— Защото обичам вас.
— Здрасти.
— Всъщност отдавна ви обичам, понякога дори си мисля, че съм ви обичала от самото начало, иначе как щях да ви мразя толкова.
— А, значи и мразехте ме!
— Само понякога. Чудно ли е?
— Никак. Щом идва от вас.
— Ама така е наистина: срещаш го този, единствения, човека на своя живот, срещаш го най-после след толкова чакане, а той се оказва съвсем различен от мечтата ти, и почваш да го мразиш всякога щом се окаже различен.
— Но докато мразехте мене, сприятелихте се с Владо — напомням.
— Защото бях загубила надежда във вас. Защото ме гледахте със същия интерес, с който гледате стената. И понеже Илиев беше свестен човек, рекох си, ще се свържа с него. Ако това раздвижи Тони, добре, ако не го раздвижи, значи работата е безнадеждна, тогава поне ще създам семейство за детето си.
— И какво? Престана ли Илиев да бъде свестен човек?
— Същият си е. Но ми дотегна със сметките си. Не мога да търпя тия негови сметки. И после, щом си отидохте, разбрах, че нищо няма да излезе от този брак.