Само за мъже
Шрифт:
Изпратих го. Стоях в залата на покойниците и стисках машинално ръцете на тия, дето ми изказваха съболезнования, хора смътно познати или съвсем непознати. Стараех се да не гледам баща си в ковчега, нито живата му съпруга, което бе крайно неудобно, защото ми се струваше, че просто няма накъде да гледам. Така че понякога, без да искам, отправях очи към съпругата.
Тя бе застанала доста далеч от мене, някак усамотена и свита, сякаш се боеше да не я обвинят, че се самоизтъква. Нямаше нищо общо с това, което си бях представял, освен че може би бе стройна, макар че както се бе свила в този момент, не изглеждаше и стройна. Не че бе грозна, но просто не беше хубава, като оставим
Някои от бащините ми познати се ръкуваха бегло с нея, но повечето я отминаваха, като се правеха, че не я виждат, а може би и наистина не я виждаха, понеже се бе дръпнала встрани, за да не каже някой, че се представя за главната опечалена.
Струваше ми се, че ако я наблюдавам по-дълго, бих могъл да позная дали е тръгнала с баща ми от някакви чувства, или зарад скромните му хонорари, или защото самата тя не беше в първа младост и бе намерила случай да реши тоя тежък проблем — брачния. Но аз избягвах да я наблюдавам и само понякога неволно я поглеждах, съвсем неволно и много бързо, колкото да ми дожалее за нея, както се бе свила там, потисната и смутена, забила поглед в земята, понеже навярно също като мене се чудеше накъде да гледа.
Най-после потеглихме към гроба и навън бе адски студ, макар да бе в края на зимата, и аз си мислех, че това на нищо не прилича, дето баща ми са го сложили в ковчега само по костюм. Отлично разбирах, че са го пременили в единствения му свестен костюм, за да изглежда по-официално, и че онова, сивото изтритото палто съвсем не беше за такъв тържествен случай, но когато човек го слагат да легне в тази заледена земя, него хич не го е грижа за етикецията.
А после дойде и последната церемония на заравянето и аз се стараех да не гледам към трапа и да не слушам тропота на замръзналите буци по ковчега и изобщо да се държа като мъж. Обаче колкото и да се държах като мъж, все ми беше жал и очите ми се бяха насълзили, но не прекалено, така че можеше и да се сметне, че това е от студения вятър, обаче най-глупавото е, че ми беше жал и за баща ми, и за майка ми, и за тая непозната повехнала жена, която се бе свила срещу мене от другата страна на гроба.
Това е наистина толкова глупаво, когато почне да ти става жал за всички, та си помисляш, че откачаш, също както когато седнеш насред улицата, додето другите край тебе маршируват. Затова най-хубаво е да си казваш, че не ти е жал, ама съвсем никак не ти е жал, и да задаваш идиотски въпроси на хората или да си мислиш за някакви неща без значение и изобщо да държиш ума си остър и бодър, като пропъждаш всяка тръпка на малоумие.
„Съквартирантите са само мъже. Истински дюшеш за женомразец като тебе“ — беше казала Бистра не без известно злорадство. Тя си умираше от кеф, че в тоя там хамбар, дето отивам, съквартирантите бяха само мъже, и навярно си представяше как в тоя хамбар за дърти пръчове ще почна да тъгувам по нея и да се измъчвам в еротични сънища.
Бистра дори не си даваше сметка, че ако нещо все пак ме влечеше към този хамбар, то бе именно обстоятелството, че съквартирантите са само мъже, макар още отначало да изпитвах неясното подозрение, че рано или късно ще се появи и някоя жена.
Не че сме от тия мъже, по които жените се лепят като мухи на мед. Но има жени, дето много не подбират. Както и мъже, лишени от устойчивост. По-младите — по причини от интимен характер, а възрастните — по понятни съображения: все някой трябва да ти кърпи бельото и да ти свари един чай, ако се разболееш.
Затуй още от началото подозирах, че няма да мине съвсем без жена. Но ако има нещо, което дори
Жените никога не са заемали голямо място в живота ми. Не съм успявал да разбера как една жена, каквато и да е тя, ще заеме голямо място в живота на сериозния мъж. Разбрах го чак като се ожених. Това похотливо тяло е способно да събуди у тебе някакъв интерес най-много за един час в денонощието и заради този един час трябва да го понасяш останалите двайсет и три часа. Някой, разбира се, ще каже: дружбата. Дружба ли? Някой ще припомни домакинските функции на съпругата. За домакинските функции викахме чистачка.
За оная аз си бях виновен. А тази сама ми се навлече. За оная бях се разписвал в райсъвета и можех на законно основание да я използувам един час в денонощието, пък и повече, ако оглупеех до необходимата степен. За тази нито бях слагал подписи, нито ми бе нужна за нещо, даже като тяло. Не че й липсваше физика или че бях сляп за физиката й, обаче инстинктът за самосъхранение все още не е съвсем мъртъв у мене.
Може би ако я нямаше Беба, другият инстинкт също щеше да се обади и един бог знае кой от двата инстинкта би се оказал по-гласовит. Но Беба е налице. И колкото да е заета е разните си светски и други занимания, все намира по някой час за мене. Този час, който е нужен и на двама ни. И който не сме принудени да заплащаме с по двайсет и три часа отегчение. Това е хубавото при Беба. Здрасти и доскоро виждане.
Жената. У нея въпреки известна мъжка грубост имаше жена в излишък. Но какво значение — това и Беба го имаше. Това и моята бивша го имаше. Някои търсят главно жената и само жената, обаче ако е до женски атрибути, те не са бог знае каква рядкост, при положение че половината човечество е съставено от насрещния пол.
Не знам дали беше и хубава, ако този въпрос изобщо ме е занимавал. Породиста — да. Породиста — колкото щете. Но една кобила дори когато е породиста, едва ли може да се вреди в конкурс за женска красота.
Странно, че такъв благородно-мършав тип като Димов бе станал първопричина за появата на подобен пищен женски екземпляр. Спасяваше я донейде оня белег, зарад който моето лошо настроение я бе обявило за кобила — ръстът. При такъв ръст излишъкът на плът тук и там се възприемаше като заобленост. Едно заоблено женче, само че израсло малко над нормата. Ако изобщо някъде е казано, че цифрата 1,70 трябва да се приема като норма.
Да, заоблено женче, но доста едричко и с една енергичност в походката и жестовете, която подхожда повече на мъж, отколкото на жена. Лицето й беше… Не знам какво беше лицето й. С лицата най-много се затруднявам, даже в очерците на трудова тема. Ръстът, гръдната обиколка, пък ако щете, и тазовата — това се измерва в сантиметри и никой не може да те обвини в субективизъм.
А лицето… Ще кажеш черни очи или сини или ако искаш да си по-цветист — тъмни като нощта или лазурни като небето, макар че и небето веднаж е лазурно, друг път — не. И какво? Ще кажеш голяма или малка уста, правилен или вирнат нос. И какво? Нищо. С такива определения се попълва въпросник, обаче не се рисуват лица. Лицето е за фотографа или художника, а не за писача.
Колкото до данните по въпросника — обло, донейде широко лице с бяла кожа — това лято очевидно не е помирисвала море, — черна коса, но разчорлена по хипарски така, че добавъчно да подчертава облостта на лицето, понеже някои жени, ако фризьорката не им каже какво да правят и какво — не, нямат акъл дори да си изберат прическа, а Лиза но причини от техническо естество очевидно отдавна не се бе срещала с представителки на фризьорската професия…