Само за мъже
Шрифт:
Прибирам се вкъщи едва следната вечер, и то доста късно. Откъм килера за моя изненада се носи равното тропане на пишеща машина. Почуквам и надниквам, колкото да оповестя, че блудният стопанин се е завърнал.
Килерът се е превърнал в канцелария. Лиза е домъкнала отнякъде два сандъка, съединила ги е в нещо като маса и е поставила отгоре машината и ръкописа. Самата тя седи на пружината и едрото й тяло е сгънато в неудобна, но трудолюбива поза.
— Радвам се, че
— Най-после! Представете си! Да ви приготвя ли нещо за вечеря?
— Вечерял съм — излъгвам. — И изобщо, след като вече имате сериозни занимания, оставете домашните тегоби.
— Но те съвсем не ми отнемат време — излъгва тя на свой ред.
— Добре, ще поговорим пак. Не искам сега да ви преча.
— Мисля, че се уморих, отвикнала съм — промърморва жената. — Бих изпушила една цигара.
— Какво става с кварталните седенки? — питам, след като се настаняваме в стаята.
— Може да не повярвате, но продължават. Старците ръмжат един срещу друг, обаче седят. Гази вечер Несторов дори изигра една игра с другаря Илиев.
Другаря Илиев… Каква официалност.
— А какво преписвате? — любопитствам, като й поднасям смачкания пакет.
Лиза взима една цигара и запалва. След това ме поглежда бегло с поглед, кой го ясно говори: защо питаш, когато не се интересуваш?
— Някакъв научен труд. Едва ли ще е интересен за вас.
— А за вас?
— Е, аз преписвам… — отвръща уклончиво жената. — Нямате ли и вие нещо за преписване?
— Имах, но приключи.
— Нещо голямо?
— Да. Ако става дума за обема.
— Е, тогава следващото.
— Не вярвам да има следващо. Складът е празен.
— А какво беше онуй, предишното?
— Някакъв роман.
Тя бавно поема струя дим и ме поглежда. После поема още веднаж и още веднаж ме поглежда. Докато на края произнася с известна неловкост:
— Прощавайте, Тони, но мисля, че вие не можете да напишете роман.
— И в издателството ми казаха същото — кимам примирено.
— Защото в романа се разправя нещо за хората, нали? А вие не обичате хората.
— Мизантроп… — подсказвам.
— И даже не че не ги обичате, а те не ви интересуват особено.
— Вие си противоречите — възразявам. — Но това е без значение.
— Защо да си противореча?
— Ами защото, ако наистина не се интересувам от хората, как бих седнал да пиша роман за хората?
— Хитрувате.
— И дори в момента да не ме е грижа за хората, вероятно когато съм писал книгата, те поне мъничко са ме занимавали.
— Но как това „мъничко“ може да стигне за цяла една книга? Вашето „мъничко“ вие и сега го имате. Колкото да изтърпите някоя моя история или да предизвикате старците за кавга, колкото да убивате времето…
Тоя неин ораторски маниер да навървя период след период също
— Предполагам, че Толстой е плакал за своята Ана, щом и аз, като чета, плача… — продължава Лиза.
— Без друго. Сълзите са се стичали по брадата му като водопад според думите на очевидците.
— Вие пак се гаврите. И вероятно смятате, че това е голямото ви предимство — да се гаврите.
— А вие защо смятате, че целта на автора е да разплаква читателя? Хората плачат от най-различни неща — глава лук, болен зъб, някой по-здрав шамар… Мислите ли, че е толкова трудно да ги разплачеш и с една книга?
— За вас — да. И то именно защото виждате причините на плача в болния зъб и кромида.
И додето се колебая между два-три възможни отговора, тя става и се отправя към килера.
— Ще ви преча ли, ако поработя още малко?
— Напротив. Човек спи най-приятно, когато усеща, че другите около него се скъсват от работа.
Самата истина. Заспивам като младенец под мекия тропот на машината, а когато се събуждам, вече е девет заранта.
Лиза я няма, но чаят в малкото чайниче, доставено на масичката, е още топъл. Едва съм пристъпил към закуската, когато отдолу се дочува двукратен звън.
Пред вратата в нехайна и уверена поза е застанал младеж, който вероятно има вярна представа за приятната си външност. Буйна светла коса, хубави сини очи, подходящи по-скоро за девойка, отколкото за момък, присмехулна уста, в която е забучена димяща цигара, без да говорим за черното кожено яке и черния кадифен панталон. Ръстът е среден — изобщо малко по-нисък от самочувствието.
— Търся Лиза.
Гласът също е нисък. По-скоро хъркане, отколкото глас, може би но причина на димящата в устата цигара.
— Няма я.
— А кога ще бъде налице?
— Не мога да кажа.
И му затварям вратата. Не знам защо, но съществува един тип приятни хора, които от пръв поглед ми стават антипатични. Подозирам, че причината е в мизантропията ми, макар да не съм разсъждавал достатъчно изчерпателно по въпроса.
— Търсиха ви… — съобщавам един час по-късно на Лиза, когато тя се връща от пазар.
— Кой ме търси?
В гласа се долавя изненада, а в погледа — безпокойство.
Запознавам я накъсо с визуалната характеристика на младежа.
— Лазар е — заключава жената.
После произнася, сякаш разговаря със себе си:
— Чудно, как ме е открил…
— Фактът изненадва ли ви, или ви плаши?
— И едното, и другото — признава Лиза. — Много ще ви моля, ако пак ме потърси, да кажете, че просто не живея тук.
— Защо не? Но смятате ли, че ще повярва?
— Кажете му, че вече не живея тук — повтаря жената.
— Вижда ми се приятен момък — подхвърлям небрежно. — Макар и малко нахален.
Тя вдига вежди: