Само за мъже
Шрифт:
Следният ден е събота и аз излизам, въпреки че нямам работа в редакцията. Тракането на машината, долитащо от килера, така ме унася, че ако не изляза, непременно ще заспя, а един сънен следобед това означава една безсънна нощ.
Първата ми мисъл е да седна някъде и да изпия сто грама в памет на моя покоен приятел, обаче се сещам, че той вече не е покоен и че три часът е един неприлично ранен за пиене час. Шляя се из централните улици, разтоварени донейде от обичайната навалица, и зяпам безцелно по витрините, додето попадам на картината.
Тя е изложена на витрината на
Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художникът е поставил един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможно избавление и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците.
Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част — проснати върху дъските на сала — вече са напълно вън от играта, мъртви или агонизиращи.
Дали понеже картината е много стара, или репродукцията не е много добра, но цветовете са мрачни и унили и изобщо това съвсем не е украшение, което човек би се решил да постави в стаята си, за да му вдъхва бодрост и добър апетит. Обаче, както казва Неси, всички филми не могат да бъдат за любов.
Чудесна картина за нашия хол, тъмнокафеникава като самия хол, без да говорим за сюжета, избран сякаш нарочно за нас. И какво друго е този разпадащ се сал, ако не нашата разпадаща се къща, и какво друго са тия корабокрушенци, ако не братя по съдба. Вярно е, че при нас корабокрушенците са само петима, докато в сала бройката е по-значителна, но колкото до типовете — грешка няма. Това сме си ние, всеки на своето място и всеки със своя хал.
Моето място на сала е също точно определено. Като ония места във влака, дето предварително са ангажирани срещу заплащане. И аз наистина съм си платил по всички правила, за да получа правото на едно място в редицата на апатията. Не сред ония, дето са устремени с цялото си същество към появилия се в далечината кораб — там е мястото на такива като Лиза и Илиев. Нито сред другите, които вече са минало — търсете между тях Димов и Несторов, а сред тия по средата, дето още не са мъртви, но и вече не са живи, тия, загърбените към видението на хоризонта, тия, другарчета на апатията.
Неприветливо място — би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се — и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези — сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече — една бяла точка върху бурния хоризонт, — че няма никаква надежда нещастниците
Жребият е хвърлен, казвам си и влизам в книжарницата. Продавачката е тъй доволна от възможността да се отърве от тоя рамкиран некролог, че акуратно ми го завива в двоен амбалаж, понеже навън е почнало да ръми.
Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми за една друга картина, Защото, без да изтъквам прекалено художествената си култура, би трябвало да уточня, че „Салът на Медуза“ съвсем не е първата, а втората ми допирна точка с живописта. Що се отнася до първата, тя виси и днес в стаята на майка ми като увехнал спомен от дядо Стефан, защото дядо Стефан на младини доста е обикалял света и е ходил чак до Виена, откъдето е донесъл тази картина заедно с вече споменатия китайски сервиз, изпочупен още навремето от леля при един малък истеричен сеанс.
Предишната ми допирна точка с изкуството се нарича „Островът на мъртвите“ и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци, което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните чернозелени кипариси. Но на мене още от детинство този остров ми се виждаше доста привлекателен — може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите — и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите доста добре си живеят.
И додето крача по улицата, завил част от покупката си с част от шлифера, споменът от оная първа картина се преплита с пресните впечатления от тази, втората, и аз си казвам, че не бива така песимистично да я тълкувам, защото не е изключено вълните в края на краищата да отнесат корабокрушенците към някоя земя. Както не е изключено и друго — тая земя да се окаже Островът на мъртвите.
— Намерих ви нещо, за да закриете онова грозно петно в хола — съобщавам на Лиза, когато привечер се прибирам с находката си.
Тя поглежда изненадано отпърво големия пакет в сива хартия, а после — мене:
— Не съм очаквала от вас подобно внимание — признава жената и почва да разопакова картината. А когато позлатената рамка блясва през амбалажа, възклицава:
— Чудесно!
За да произнесе малко по-късно:
— Ужасно!
— Чудесно или ужасно? — питам.
— Искам да кажа, че е достатъчно голяма, за да скрие петното, но не можахте ли да намерите нещо по-весело?
— Какво по-весело от разходка по море?
Така или иначе, картината още веднага е окачена в хола, не без ценното съдействие на инженера, който подир сложни математически изчисления забива гвоздея тъкмо на необходимото място, за да се скрие черното слънце на влагата.
Малко по-късно се явяват и старците и очите им, естествено, тутакси се устремяват към новия елемент в интериора.
— Вижда ми се нещо митологично — произнася дълбокомислено Димов. — Така полуголи са ходили май древните римляни.
Допотопния не се задълбава толкова: