Само за мъже
Шрифт:
„Вие сте болен“ — очевидно Илиев е успял вече да й набие в главата някои ръководни мисли. Да не повярваш просто колко научни са станали хората. Всеки е готов да ти определи диагнозата, включително и тая патка. Ето, затова на човек му идва да си дигне чуковете и да се забие някъде в Алпите.
Що се отнася до другото, не е нужно да задълбавам в диагностиката, за да видя, че инженерът е лапнал здравата. По време на скромните вечерни сеанси той дори прави опит да се долепи по-плътно
Иначе нещата си вървят, както преди, и жената в свободното от домакинство време тропа на старата, взета не знам откъде машина и аз напразно чакам да чуя фразата: „Тони, решила съм да изпълня онова обещание и да ви освободя килера“. Макар че вероятно някой ден все пак ще я чуя. Когато една жена е в положението на Лиза и когато кандидатът е от ранга на Илиев, изходът е предварително решен.
„В един неделен ноемврийски следобед…“ Само че този път още е заран. Ранна заран, което не пречи някой вече да ми звъни двукратно на вратата. Оказва се, че възпитателката отново е довела оня пумпал и сестричето му. Нослетата и на двамата са зачервени от хладния вятър.
— Не искаме да прекаляваме, но те, горките, от толкова време настояват… — оправдава се жената. — Знам, че сте чужди хора и не сте задължени, но те…
— Как „чужди“? — прекъсвам я. — Аз съм им чичо. Кажи, Гошко, чичо ли съм ти или не?
— Чичо, чичо! — потвърждава малкият със звънливото си гласче.
— Чичо… — произнася тихо и Румяна, като докосва с ръчичка ръкава ми, сякаш за да се увери, че съм налице.
— А, ето ги и нашите дечица! — обажда се Лиза, като се показва от кухнята. — Знаех си, че точно днес ще дойдете. Друг път купувам две кифли за закуска, а днес купих четири.
Съмнявам се, че е знаела, понеже се е уговорила с Илиев да вървят следобед на кино. И една малка подробност, която доста ме обезкуражава: жената отменя киното, за да излезем с децата. Горкият инженер. Ще трябва сега да виси на студа, за да продава билетите. И горкият аз. Ще има, изглежда, още да чакам, докато чуя оная фраза за килера.
Изобщо неделният ден минава доста патриархално, а също и вечерта. Дори старците почти не се сдърпват пред телевизора, ако не смятаме отделни бележки, про-звучаващи като звън на лениви шпаги.
Затуй пък вечерта на понеделника е значително по-драматична. Още когато влизаме в хола и сядаме всеки на мястото си, и почваме да се поглеждаме с недоумение, става ясно, че нещо не е в ред. Владо очевидно го сърби пръв да вземе думата, обаче му е неловко. Тъй че все пак думата я взема Димов в правото си на баща:
— Елисавета днес не слезе долу… А май
— Елисавета я няма — оповестявам, за да разпръсна недоумението.
Но вместо да го разпръсна, то още повече се сгъстява.
— Как я няма? — възкликва инженерът.
— Да не е заминала? — изръмжава Неси.
— Какво става всъщност? — поглежда ме подозрително Рицаря.
Ако трябва да бъда точен, те и тримата ме гледат подозрително, сякаш казват: „Какви си ги забъркал?“
— Не знам какво става, но тази заран е излязла съвсем рано и целия ден не се е прибирала.
Издаденото от мене комюнике се посреща с очевидна враждебност, чийто говорител съгласно бащиното право става Димов:
— Да не сте се скарали нещо?
— Я не говорете глупости — промърморвам небрежно. — За какво ще се караме…
— Трябва да се съобщи в милицията — изръмжава ненадейно Допотопния.
— Нямаме работа с милицията — възразява сухо Димов. — Ако се наложи да я търсим, ще я търсим сами.
В тая минута се обажда и гласът на разума. Естествено, чрез устата на инженера:
— Мисля, че не трябва да избързваме. Може да е имала работа… Може всеки миг да се прибере…
— Ще се прибере на върба… — забелязвам с присъщия ми скептицизъм.
— Значи сте се скарали? — пламва Димов.
— Нали ви казах да не говорите глупости — напомням. — Само че каква работа ще има тя навън? Работата й е тук — при машината. Значи щом я няма досега, няма и да се прибере.
— Трябва да съобщим в милицията — изръмжава отново Неси.
Но сега той вече е станал и войнствено придърпва нагоре каиша, като подготвя корема си за път.
— Никаква милиция! — изправя се и Димов. — Ако трябва, аз ще я търся. В края на краищата тя е моя дъщеря, не ваша.
— Сетихте се… — промърморва презрително Допотопния.
Обаче в тоя миг разумът отново се намесва и негов пратеник се оказва пак рожбата на техническия прогрес:
— Но, другари, моля ви, недейте така. Нека седнем да обсъдим спокойно положението като разумни хора. В края на краищата, ако е за милиция, винаги имаме време.
— Никаква милиция! — възразява наново Димов, обаче все пак сяда.
Сяда и Неси, като придържа с две ръце корема си, сякаш му казва: „Спокойствие, спокойствие“.
— Ако трябва да правим издирване, би следвало да почнем с майката — позволявам си да предложа.
— Това е смислено — признава Допотопния. — Но къде живее майката?
— Вероятно другарят Димов знае.
— Аз не мога да ходя при майката — дръпва се Рицаря.
— Не е нужно вие да ходите — забелязвам. — Ще ида аз… или Илиев.
— Вие по-добре недейте — спира ме с ръка Димов, като че вече съм хукнал. — Не съм ви го казвал, Павлов, но вие имате особен маниер да се шегувате с хората, като ги дразните…