Само за мъже
Шрифт:
— Не го допусках — признава тя. — Допусках по-скоро първия вариант.
Не питам кой е първият и кой — вторият. Сега не е време за приказки. Уреждам сметката, взимаме си палтата от гардероба и излизаме.
— Трамвайната спирка е най-близо — казвам. — И улицата е достатъчно осветена. Така че — напред!
Улицата наистина е осветена. И съвсем пуста. Пресичаме я и поемаме по тротоара към спирката. Тук е значително по-тъмно и също тъй пусто. Прочее нищо чудно, че пред нас ненадейно изникват три сенки. Изникват и застават заплашително-неподвижни, готови да ни пресрещнат или сподирят —
— Това за жилета май не е фукня — казвам.
— Ще ме зарежете ли? — пита жената с безучастния си глас.
— Би трябвало… — промърморвам.
Й добавям:
— Ще се справите ли с единия?
— С двама! — заявява бодро жената. — Ще станат на кайма. Вие дръжте оня, високия.
— По-кротко — съветвам я.
Но тя, вече обзета от героичен плам, обявява на вселослушание:
— Първият, който се доближи, ще отнесе тая пила в гръкляна.
— А вторият? — запитва онзи, левентът, като показва нещо блестящо и прави крачка напред.
Другите също правят крачка напред. После — още една. Изобщо дистанцията се скъсява.
Вниманието ми е приковано главно върху високия. Заради ръста. И заради жилета. Трябва да се опитам да го улуча в деликатната област, а ако не успея — почивай в мир, любими друже!
Те са вече на три крачки и Лиза ги очаква, стиснала пилата, леко разкрачена и героична като Жана д’Арк пред Орлеан, а аз крия в ръка ключа от пътната врата като едничко оръжие. Един ключ за оръжие и една жена за съюзник — перспективата е от възможно най-мрачните, тъй че решавам да използувам едничкото си реално предимство, а именно да ударя пръв. И както съм застанал неподвижно, сякаш парализиран от страх, аз ненадейно и стремглаво се спускам напред, спускам се с наведена глава право към тоя в средата, сякаш се каня да изтърбуша корема му, и това е една малка диверсия, защото копнежът ми е изцяло устремен към високия вдясно и тъкмо когато средният ме причаква с братската грижа да ми разбие черепа, аз се откланям и забивам юмрук в чатала на левента.
Вероятно съм улучил, защото оня се свива на кълбо върху тротоара. Вероятно — защото нямам време за обстойни наблюдения и доколкото ги имам, те са от астрономическо естество, понеже небосводът над мен изведнаж засиява с безброй звезди.
— Май зле са те ударили. — чувам над себе си неясен глас, сякаш човекът говори през кърпа.
Отварям очи. Няма звезди. Има мрак и две наведени над мене фигури — Лиза и познатият от университета.
— Нищо ми няма — промърморвам, като се хващам за темето и едва сподавям желанието си да изрева.
„Ония къде са?“ — готвя се да запитам, когато забелязвам, че вече ги товарят в джипката.
— Ще трябва да дойдеш, за да направим протокола — обяснява познатият, като ми помага да стана.
И като се обръща към Лиза, добавя сухо:
— Вие също.
Протоколът си е протокол. Една бумага не оправя нищо. Още повече показанията са доста противоречиви и ония тримата в хор твърдят, че аз съм ги нападнал, а те просто са се отбранявали, което, формално погледнато, не е далеч от истината. Добре, че моят познат има достатъчно данни за мене, а също и за ония тримата, така че историята
Остава другата. Но когато най-сетне се прибираме, вече е късно, а главата ми се пръска от болки и жената също не е в блестящо настроение, тъй че военният съвет може да почака.
— Не очаквах такова нещо от вас — казва все пак тя, преди да влезе в килера.
— Много мило от ваша страна, че сте ме смятали за плюнка — отвръщам.
— Съвсем не. Обаче вие сте такъв резервиран, инертен, това и в зодията ви го пише… Не допусках, че пръв ще се хвърлите.
— Човек понякога се хвърля и от страх — забелязвам. — Тоя жилет в ръцете на такъв юначага…
На следната заран въпреки транквиланта, а може би и благодарение на него състоянието на главата ми е още по-нещастно, тъй че излизам да взема въздух и крачките ми сами се насочват към учреждението, дето се намира бюрото на моя стар състудент. Подир безсънието онзи също не е в лъчезарно настроение.
— Трябваше още вътре да ми се обадиш, щом е станал инцидент — забелязва той, след като ме изслушва. — Сега нека те цепи главата.
— Не те видях. Беше изчезнал някъде.
— Там съм бил, може би в хола. Нали това ми е работата.
— Трябва да се притисне тоя Лазар — подхвърлям.
— Лазар нищо не знае — отвръща познатият. — И засега няма да го закачаме.
— И Мони ли нищо не знае?
— Мони е изчезнал — отвръща късо онзи.
— Има си хас да не можете да го намерите…
— И това ще стане… Когато му дойде времето. Всяко нещо — с времето си, нали знаеш?
И като вижда, че не споделям оптимизма му, допълва:
— Дай да се разберем, Павлов: аз няма да се занимавам с журналистика, а ти не се занимавай с хулиганите. Изобщо не ми взимай хляба.
— Но тази жена трябва да бъде защитена…
— Тази жена не е онази жена, за която я взимаш — произнася хладно той. — Нито е светица, нито — Богородица. Не си дете, за да те уча, но ако искаш един приятелски съвет, внимавай с нея.
— Какво имате срещу Димова?
— Ако имахме, щяхме да го предявим. Нищо нямаме, обаче ти казвам.
— Ами като казваш, казвай докрай.
— Ние не сме информационна агенция. Но понеже сме приятели, имай предвид, че не е Богородица. Безразборни връзки, викана по някаква история с продажба на крадени вещи, настанена на работа, напуснала… По-рано лъжеше нас, сега вероятно лъже тебе…
Такива работи — казвам си, като крача по обратния път. — Именно такива, каквито би трябвало да се очакват. Иначе, ако нямаше нищо, защо ще се завре в тоя килер. Завира се също като тебе — за да се спаси от затвора. Изобщо и двамата сте на едно дередже, макар и по различни причини.
Разликата е, че ти от никого не търсиш помощ. А тя ти се е обесила на шията, да я спасяваш. Ти да я спасяваш, не Илиев, понеже Илиев не бива да знае нищо, понеже за пред Илиев трябва да се прави на света вода ненапита. Това, че е живяла по възможно най-глупавия начин, си е нейна работа. Но това, че в бъркотиите на живота си въвлича и мене… Наистина почва да ме уморява с историите си. Всички си имаме по някоя и друга история, но тая дама е цяла енциклопедия от истории, коя от коя по-злополучни.