Само за мъже
Шрифт:
Бледата светлина, идваща от прозореца, изтръгва звучен зелен отблясък от тъмната бутилка, поставена на масичката. Една тъмнозелена бутилка, в която е потопен розов карамфил. От известно време тая бутилка постоянно се мотае тук наоколо, като те принуждава да си отваряш очите, за да не я събориш, и в нея винаги е поставено някое цвете. Личният маниер на Лиза да разхубавява интериора. Тя, слава богу, не разполага с необходимите средства да засипва стаята с цветя, но не пропуска на равни интервали да купува по един стрък и вероятно в кварталната цветарница
Гипсовата глава е също на мястото си. Богинята на любовта. Или може би на мъдростта. А най-вероятно — на безучастието. Тя, както винаги, ми показва леката си студена усмивка, сякаш внушава: не обръщай внимание, че се усмихвам, това няма никакво значение.
Лиза прекосява на пръсти стаята, понеже съм притворил очи, а след като съм се уверил, че всичко е на мястото си, какъв смисъл да ги държа отворени. Чува се лекото съскане на завесите и под клепачите ми прониква мека зелена светлина, също като че се намирам в гора, в тая гора, отпърво рядка и пресечена от отблясъците на външния свят, но постепенно ставаща все по-гъста и глуха, с черно-зелена листовина и смътни виолетови дънери и отдавна обрасли с трева пътеки, гората на моите сънища.
— Тони, спите ли? — чувам гласа й, но туй вероятно е доста по-късно, тъй като стаята вече е осветена от розовата светлина на абажура.
— Спя, да — потвърждавам, — обаче това не е причина да спирате радиатора. Жегата не е прекалена.
— Спрях го за малко, да ви направя чай — обяснява жената. — Не можах да намеря разклонител.
— А, вие сте сложили и котлон — установявам, като виждам нововъведението, инсталирано върху шкафчето в ъгъла. — Надявам се, че няма да почнете да пържите и кюфтета.
— Какви кюфтета? Купих го, за да ви нравя чай. Не смятате ли, че е излишно да слизаме до долу за един чай или едно кафе.
— Вярно — признавам. — Макар че когато вие правите нещо, човек трябва доста да помисли, докато разбере истинските ви съображения. Да не сте се скарали с Илиев?
— Защо да се караме? — запита равнодушно жената, като приближава до котлона.
Тя вдига капачето на чайника, пуска вътре две пликчета чай, сетне го снема и изважда щепсела.
— Сега пак ще стане топло — обещава жената, като включва наново радиатора. — Тази стая е истински ветрилник с тия два прозореца.
— Не обиждайте нашия мавзолей — смъмрям я.
Подир което наново се връщам към темата:
— Илиев наистина няма основания да се сърди сега, след като е разбрал, че детето не е ваше.
— Илиев нищо не е разбрал — пояснява Лиза, като се връща към чайника.
— Но защо не сте му казали, че детето не е ваше?
— Защото исках да свикне с мисълта, че е мое. И защото… — Тя прави известна засечка: — Защото всъщност детето е мое.
— Да — казвам, — човек наистина трябва доста да си напряга ума, докато разбере съображенията ви. Значи вие всъщност излъгахте не него, а мене? Защо? Нали той ще се жени за вас, а не аз?
— Защото не той
— Професионална привичка — пояснявам. — Ти задаваш въпроси, другият отговаря, и ето че с общи усилия репортажът е готов. И какво, като съм задавал въпроси?
Преди да отговори, тя разклаща леко чайничето, за да ускори запарката.
— Ами ако бях ви казала, че детето е мое, щяхте да запитате кой е бащата.
— Нима не знаете кой е?
— Но, Тони, една жена има право и на някакви свои малки тайни. Бях готова да ви кажа всичко, обаче не и това, защото това не е като ония, другите връзки, а нещо по-съкровено… Бих се почувствала съвсем разголена…
— Не съм имал никакво намерение да ви разголвам. И въпросите ми, ако си спомняте, са били главно от делово естество. Пазил ме бог да прониквам в душевните ви тайни. Особено когато се касае до голямата любов.
— Не съм казала, че е голямата любов — възразява тя, като вдига леко капака на чайничето, колкото да провери как е запарката.
Сетне отваря шкафчето и изважда две чаени чаши, от тия големите и дебелите, но не без известни претенции за красота с дребните си сини цветчета.
— Значи детето ви не е родено от любов? Жалко.
— Реших да го родя така, напук на сиромашията.
— Така: просто напук?
— Е, не просто напук, а защото това си е негово право, да бъде родено. Всяко дете, веднаж заченато, има право да се родя.
— От такива идеи възниква демографският взрив — забелязвам скръбно.
— Моля?
— Свръхнаселеността! Това, че утре по липса на друга храна хората ще трябва да се ядат помежду си.
— Че те и сега го правят.
Тя донася една подир друга двете чаши, понеже в ергенското ми домакинство все още липсва поднос, и ги поставя на масичката, сложена за по-голямо удобство съвсем близо до леглото. Подир туй последователно обогатява натюрморта с лъжички, захарница и чиния бисквити.
Поизправям се на възглавницата и поемам чашата. Внушителен съд, обемист и тежък като кана. Чай, бисквити и интимни разговори — съвсем като в младините на леля ми.
— Значи — казвам — голямата любов представлява отделна глава… Успокойте се, не държа да ми я разправяте.
— И да искам, не мога. Няма такава глава.
Тя отпива от своята кана, поглежда ме и внезапно запитва:
— Тони, ако срещнете на улицата една жена, която изведнаж да ви обърне сърцето, какво бихте направили?
— Нямам навик да завързвам познанства на улицата.
— Но ако срещнете жената, искам да кажа, тази жена, единствената, без която животът ви ще остане пуст, бихте ли я отминали, тази жена…
— Знаете, разликата между „тази“ и „онази“, това много не личи…
— Защо е нужно да личи? То би трябвало да се усеща.
— Как именно?
— Ами както бихте усетили, ако ви хване електрически ток.
— Като те хване електрически ток, бързаш да се дръпнеш.
— Вие при всички случаи все това правите: бързате да се дръпнете.