Само за мъже
Шрифт:
ДЕВЕТА ГЛАВА
Класическият ад, доколкото си го спомням от гравюрите към поемата на Данте, съвсем не е лишен от колоритност и дори от известна жизнерадост. Там се вият пламъци, кипи живот и снажни жени с похотливи мускулести тела ви се представят във всички възможни пози. Това не е никакъв ад, а пир за окото, изпълнен с любопитни детайли.
Истинският ад е бял, монотонен, антисептичен и стерилизиран, заключен между четири светли стени, от които на тебе — както си омотан в бинтове — ти е съдено да се взираш в една-единствена, и то най-вече в нейния широк модерен прозорец, през който се вижда само небе, същото онова с високата облачност, приличащо не толкова на небе, колкото на безпределна празнота.
Истинският
Колкото до собствените ти болки, те са си твои и ти знаеш, че не можеш да избягаш от тях, но това, което те мъчи добавъчно, е принудата да ги търпиш именно тук, в тоя стерилизиран ад, заобикалящ те с тягостната миризма и с бялата празнота, създаваща неуютното усещане, че висиш нейде на средата между живота и смъртта.
Именно вися. И това усещане, че вися, продължава да ме тормози дори когато се унасям. Сънят ми е тъмен, както са повечето ми сънища, но сега туй не е мрачината на гората, а мрачината на оная уличка и аз прониквам в двора и поемам край паянтовата къща, като търся входа и се мъча да заобиколя онова място, където причакват новодошлия, за да го светнат по темето с някое дърво. Изглежда, този път съм успял да избягна фаталното място и дори да открия входа, защото се виждам вече в стаята, където край някаква маса са се разположили Мони, Лазар и още един, за когото съм сигурен, че е Киро. Съумял съм някак си да вляза незабелязано и да се притая в ъгъла, но съзнавам, че тоя ъгъл не е никакво скривалище — достатъчно е някой от тримата да погледне насам, за да ме открие, — така че напрягам ума си да измисля нещо по-сигурно и внезапно си казвам, ей че проста работа, как не се сетих, трябва да се вдигна във въздуха над тях, защото хората често зяпат наляво и надясно, но рядко — нагоре. Прочее вдигам се и увисвам над тримата и само лениво подритвам с крак, колкото да се държа във въздуха, както едва-едва подритваш, когато плуваш по течението, и се старая да чуя разговора, но ония под мене говорят много тихо и съвсем неразбрано и аз се дразня, че нищо не излиза от шпионската ми мисия, когато Мони казва достатъчно високо:
— Виж к’во, Павлов! Престани да подритваш там горе и ако наистина си дошъл да говорим, слез да се разберем като хората.
Той произнася тия думи, без дори да поглежда към мене, но аз вече нямам никаква възможност да се правя на отсъстващ, тъй че се спускам засрамен на пода и приближавам към масата.
— Добре бе, Павлов — обажда се отново Мони. — Ние живеем, като че сме болни от рак. Но ти с какво стоиш по-горе от нас, дето живееш, като че си мъртъв? Изобщо какво се фукаш толкова!
Тонът е кротък, почти приятелски, но аз със свойствената ми проницателност долавям, че зад този кротък тон е скрита някаква уловка, и си казвам, че тъкмо сега е моментът да хвърля пълна светлина върху поведението си и — речено-сторено — заговорвам с една смисленост, която изненадва дори самия мене:
— Ти си прав като бог, Мони, макар и само отчасти (благосклонно оживление в залата при невинната ми шега). Прав си, в смисъл че нямам особени основания да се фукам. И все пак, вярвам, ще признаеш като честен човек (ново оживление в залата при тая нова шега), че да живееш като мъртвец е малко по-достойно. Мъртвецът не върши нищо, Мони. Значи не върши и мръсотии. Не си ли забелязал, че мъртъвците винаги имат някакъв особен израз на достойнство?
Поглеждам към тримата, сякаш ги приканвам да оценят силата на аргумента ми, но по лицата им вместо респект се чете недоумение и аз едва сега съзнавам, че съм загубил гласа си и че най-важната част от пледоарията ми те навярно изобщо не са я чули. Понечвам да я повторя, напрягам се да извикам, но от устата ми излиза само някакво глупаво бълбука-не като от чешма, когато са спрели водата.
— Този се подиграва с нас —
Колкото до Киро, той не произнася нищо, но аз виждам, че държи в една ръка нещо, което крие зад гърба си, и със свойствената ми проницателност отгатвам, че това ще е някакъв достатъчно тежък и достатъчно твърд предмет, още повече Киро прави крачка към мене, а после — още една и сетне — още една и тъкмо в този миг, понеже вече знам колко много боли, аз отчаяно опитвам да се събудя.
Буден съм. За да усещам, че наистина боли. Не от удара, дето ме е заплашвал насън, а от предишния. Все тъй боли и аз все тъй вися някъде на средата между живота и смъртта.
Не че в момента имам някакво особено предпочитание към едното или към другото, но това е действително отвратително чувство да висиш като паяк в бялата празнота и аз от три дни вече напирам да ме изпишат, а те отказват, понеже предстоели още изследвания и съществувал риск за сътресение на мозъка, без да разбират, че сътресението е опасно, когато главата ти е в ред, а когато не е в ред, последицата може да бъде само благотворна: да ти се наместят разцентрованите чаркове.
Напразно се опитвам да обясня на лекаря, че човек освен черепна кутия — пукната или здрава — има все пак и психика и че дори само присъствието на моя оголял приятел ореха, надничащ от прозореца на стаята, вече ще ме накара да се почувствам по-добре. Лекарят съвсем не се интересува от орехи и твърди, че ако съм тук, то съвсем не е за да си играем на орехи, но в края на краищата ускорява изследванията и отстъпва, понеже му е дотегнало да се разправя с луди хора.
И ето ме отново в нашия мавзолей, както би казала Лиза, в тоя тих домашен пансион за корабокрушенци. Главата ми вече е почти свободна от бинтове и аз лежа, опрян на висока възглавница, и усещам приятната топлина — далеч не прекалена, — издишвана от електрическия радиатор, и гледам таблата на кревата пред себе си, увенчана с двете месингови топки и украсена с един екзотичен пейзаж. Винаги съм знаел смътно, че тоя пейзаж съществува и се намира точно там, където му е мястото, сиреч върху таблата па кревата, но всъщност едва сега го виждам истински и едва сега установявам, че това е един малък шедьовър на креватната живопис, изобразяващ вероятно Неапол, ако се съди по трите кипариса вдясно и по широкия морски залив вляво, и по триъгълната бисквита в дъното, над която се вие кротка ивица дим, подсказваща достатъчно ясно, че се касае за вулканично явление и може би за Везувий.
Изглежда, необходимо е нещо да те тресне по главата, за да си отвориш очите и да прогледаш и едва тогава да забележиш, че креватът, на който спиш, е едно истинско бижу на изкуството. Навярно ти би оценил по достойнство неаполитанския пейзаж, ако Жорж се бе сетил да включи и него в цената, но понеже си го получил безплатно, не си даваш труд дори да го забележиш, защото ние оценяваме само тия неща, за които по-яко плащаме.
Понякога притваряш за малко очи, уж само така, за разнообразие, но дрямката те унася и когато отново се събуждаш, установяваш, че са минали два или три часа, и поглеждаш с леко безпокойство към прозореца, за да провериш там ли е вее още орехът и дали не си е отишъл на пръсти, додето си дрямал тъй лекомислено. Орехът всъщност не се вижда, понеже белите полупрозрачни пердета са спуснати, но той се отгатва достатъчно ясно, за да се увериш, че е все още на мястото си.
Всичко е на мястото си и това не може да не те радва, защото един дом е като една цигулка или една лула, изобщо нещо, което трябва да бъде добре разработено и порядъчно да остарее, за да добие душа и характер. И тия наивници, дето напускат вехтите жилища, за да се напъхат в някой нов апартамент, нямат понятие, че туй, в което се напъхват, не е никакъв дом, а кутия от вар и цимент и че истинският дом си има свои отличителни белези — дори това да са белези на износеност — и свои особени шумове — дори това да е скърцането на стария паркет, — и своя неповторима миризма — дори това да е дъхът на мухъл или, ако щете, на розово масло.