Самотата на простите числа
Шрифт:
Баща й отдръпна от устните си чашата, от която пиеше.
— Моля?
— Разбра много добре — отговори Аличе, предизвиквайки го с поглед. — Искам да си направя татуировка.
Баща й прекара салфетката по устните и очите си, сякаш за да изтрие някаква грозна картина, обсебила съзнанието му. После я сгъна грижливо и я постави на коленете си. Взе отново вилицата си в ръка, като се опитваше да покаже присъщото си изнервящо присъствие на духа.
— Въобще не знам откъде ти идват подобни неща на ум — каза той.
— И какво искаш да си татуираш? Хайде, кажи! — намеси
— Една роза. Мъничка. Виола има такава.
— И коя е тази Виола, за Бога? — попита баща й с едва доловима ирония.
Аличе поклати глава, погледна към центъра на масата и се почувства съвсем незначителна.
— Виола е една нейна съученичка — отговори Фернанда с видимо усилие. — Хайде стига, говорила ни е за нея хиляди пъти. Вижда се, че въобще не си в час.
Адвокатът Дела Рока погледна жена си с пренебрежение, сякаш искаше да й каже: „Теб пък кой те е питал?“
— Извинявайте, но някак си не се интересувам от това, което съученичките на Аличе си рисуват по корема — отсече той. — Така или иначе няма да си направиш никаква татуировка.
Аличе пъхна в салфетката си още една вилица спагети.
— Не можеш да ми го забраниш — осмели се да промълви тя, като продължаваше да гледа средата на масата.
В гласа й се прокрадна нотка на несигурност.
— Би ли повторила? — попита баща й със същото спокойствие, без да повишава тон. — Би ли повторила? — произнесе по-бавно.
— Казах, че така или иначе не можеш да ми забраниш — отговори Аличе, като вдигна поглед, но без да може да издържи този на дълбоките и студени очи на баща си за повече от секунда.
— Наистина ли мислиш така? Доколкото знам, ти си на петнайсет години и това те прави зависима от решенията на твоите родители за още три години, сметката е много проста — обясни адвокатът. — В края на този период ще си, така да се каже, свободна да издълбаеш върху кожата си цветя, черепи или каквото там пожелаеш.
Адвокатът се усмихна към чинията и напъха в устата си вилица, пълна с добре навити спагети.
Последва дълъг момент на мълчание. Аличе прокарваше палец и показалец по шева на покривката. Майка й, недоволна от вечерята си, хрупаше солета и рееше разсеян поглед из трапезарията. Баща й се правеше, че яде с апетит. Дъвчеше с кръгови движения на челюстта си и от време на време затваряше очи в екстаз.
Аличе реши да продължи да настоява, защото наистина не го понасяше и защото, като го гледаше да яде по този начин, й се струваше, че и здравият й крак се схваща.
— Теб изобщо не те интересува дали аз се харесвам на някого или не — каза тя. — Дали някога ще се харесам на някого.
Баща й я погледна въпросително, след което продължи да се храни, сякаш никой не беше казал нищо.
— Не те интересува дали си ми съсипал живота завинаги — продължи Аличе.
Адвокатът Дела Рока замръзна с вилицата в ръка. Взря се потресен в дъщеря си.
— Не разбирам за какво говориш — каза с леко треперещ глас.
— Много добре разбираш — отговори Аличе. — Вината, че аз
Бащата на Аличе постави вилицата на ръба на чинията си. С една ръка покри очите си, сякаш се беше замислил дълбоко за нещо. След това стана и излезе от стаята. Тежките му стъпки отекнаха върху лъскавия мраморен под на коридора.
Фернанда каза:
— О, Аличе — без никакво съчувствие или упрек, само поклащайки примирено глава. После последва мъжа си.
Аличе продължи да гледа съсредоточено пълната си чиния още минута-две, докато Соледад, тиха като сянка, прибираше масата. След това напъха издутата салфетка в джоба си и се заключи в банята.
4.
Пиетро Балосино отдавна вече не се мъчеше да прониква в тъмния свят на сина си. Когато погледът му погрешка попаднеше върху осеяните му с белези ръце, си спомняше за безсънните нощи, прекарани в претърсване на къщата за останали остри предмети, за нощите, в които Аделе, подпухнала от успокоителни, спеше на дивана с отворена уста, защото вече не желаеше да споделя леглото си с него. Това беше времето, когато изглеждаше, че бъдещето пристига чак сутринта и той броеше часовете, всичките часове, вслушвайки се в далечното биене на камбаните.
Убеждението, че някоя сутрин ще намери сина си по лице върху плувналата в кръв възглавница, се бе вкоренило дълбоко в съзнанието му. Постепенно започна да му се струва, че Матия вече не съществува. Така му се струваше дори и сега, когато седеше до него в колата.
Придружаваше го до новото му училище. Навън валеше, но дъждът беше толкова слаб, че дори не се чуваше.
Преди няколко седмици директорката на лицея „Е. М.“ беше извикала на среща в кабинета си него и Аделе, за да поговорят „за едно обстоятелство“, както бе написала в бележника на Матия. По време на срещата започна отдалече, спирайки се надълго и нашироко върху чувствителността на момчето, изключителната му интелигентност, винаги високия му успех по всички предмети.
Господин Балосино бе поискал и синът му да присъства на срещата от съображения за коректност, която със сигурност интересуваше само него самия. Седналият до родителите си Матия през цялото време не вдигна поглед от коленете си. Стискаше юмруци и успя да разкървави леко лявата си ръка. Два дни преди това от разсеяност Аделе бе проверила само ноктите на другата му ръка.
Матия слушаше думите на директорката, все едно че не ставаше дума за него. В съзнанието му се върна споменът от пети клас. Тогава госпожа Рита, след като той пет дни не бе произнесъл и една дума, го накара да седне в центъра на класната стая, а всички останали да се настанят около него в полукръг. Започна с думите, че сигурно Матия има проблем, за който не иска да говори с никого, че той е много интелигентно дете, дори прекалено за възрастта си. После прикани съучениците му да не го отбягват, да го убедят да споделя с тях, да му дадат да разбере, че са му приятели. Матия си гледаше в краката и когато госпожата го попита дали иска да каже нещо, най-сетне проговори и попита дали може да си седне на мястото.