Самотата на простите числа

Джордано Паоло

22.

Бащата на Аличе гледаше на цялата история с фотографията като на прищявка на отегчено момиченце. Така или иначе, за двайсет и третия рожден ден на дъщеря си й бе подарил апарат „Канон рефлекс“ със специална чанта и статив и тя му бе благодарила с хубава и неуловима като полъх на смразяващ вятър усмивка. Плати й шестмесечен курс в общината и Аличе не пропусна нито едно занятие. Споразумението беше ясно, макар и неизказано — университетът оставаше на първо място.

После, в един миг, точен като линията, която разделя

светлината от сянката, болестта на Фернанда се влоши. Това повлече и тримата във все по-стесняваща се спирала от нови задължения, водеща до неминуемото — апатия и взаимно безразличие. Аличе повече не стъпи в университета, а баща й се направи, че не забелязва. Угризение на съвестта, чието начало вече принадлежеше на отминалото време, не му позволяваше да се противопостави решително на дъщеря си, не му позволяваше дори да поговори с нея. Понякога си мислеше, че би било достатъчно съвсем малко, би било достатъчно само да влезе в стаята й някоя вечер, която и да е, и да й каже… да й каже какво? Жена му изчезваше от живота му като изсъхващо мокро петно, а нишката, с която държеше дъщеря си, постепенно се разхлабваше и започваше да се влачи по земята, като я оставяше свободна сама да взема решенията си.

Това, което Аличе харесваше във фотографията, беше повече самият жест, отколкото резултатът. Обичаше да отваря задната част на фотоапарата и да развива няколко сантиметра от новата лента, колкото да се захване. Харесваше й фактът, че тази лента скоро ще се превърне в нещо, а тя още не знае в какво, харесваше й да изщрака първите пози, за да я нагласи, да намести обектива, да сложи на фокус, да се приведе напред, да включи или изключи части от реалността, да ги направи по-големи или да ги деформира така, както пожелае.

Всеки път, когато чуеше щракването, последвано от лекия и провлечен звук, си спомняше как като малка в градината на къщата им в планината хващаше скакалците и ги затваряше в шепата си. Мислеше си, че със снимките е същото, че сега улавя времето и го запечатва върху лентата, като го хваща по средата на скока му към следващия момент.

В курса ги бяха учили, че каишката на апарата трябва да се прехвърля два пъти през китката. Така, ако някой иска да го открадне, ще трябва да ти го вземе заедно с ръката. В коридора на болницата „Дева Мария Помощница“, където беше майка й, нямаше подобен риск, но Аличе беше вече свикнала да носи фотоапарата си по този начин.

Сега вървеше покрай двуцветната стена, докосвайки я от време на време с дясното си рамо, за да не се сблъска с някого. Обедният час за свиждания точно беше започнал и хората се движеха по коридорите на болницата като течна маса.

Вратите от алуминий и шперплат на болничните стаи бяха отворени. Всяко отделение имаше своята специфична миризма. Онкологията миришеше на препарат за дезинфекции и на напоени със спирт марли.

Аличе влезе в предпоследната стая. Майка й спеше сън, който не беше нейният, и свързаните с тялото й устройства не издаваха никакъв звук. Светлината бе приглушена и приспивна. На перваза имаше ваза с букет червени цветя,

които Соледад бе донесла предишния ден.

Аличе подпря ръцете си и фотоапарата на ръба на леглото, там, където чаршафите, в средата повдигнати от тялото на майка й, отново се изравняваха.

Идваше всеки ден, за да не прави нищо. Сестрите вършеха всичко необходимо. Представяше си, че нейната задача е мълком да разговаря с майка си. Мнозина го правеха, като се държаха така, сякаш болните са в състояние да чуват мисълта им, да разбират кой стои прав до тях и си говори на ум. Като че ли болестта може да отвори някакъв друг канал за комуникация между хората.

Аличе не вярваше на тези неща. В стаята се чувстваше сама, и толкоз. Обикновено поседяваше половин час, после си отиваше. Ако срещнеше някой от лекарите, искаше сведения, но нещата бяха все същите. Думите им и повдигането на веждите им искаха да кажат само едно: „Очакваме най-лошото.“

Тази сутрин обаче бе взела една четка. Извади я от чантата си и нежно, без да драска лицето на майка си, среса косите й или поне тези, които не бяха затиснати върху възглавницата. Майка й беше неподвижна и отпусната като кукла.

Извади ръцете й изпод чаршафа и ги постави отгоре. Още една капка от разтвора се стече в маркуча на системата и изчезна във вените на Фернанда.

Аличе застана в края на леглото с фотоапарата, поставен на алуминиевата рамка. Затвори лявото си око и приближи другото до визьора. Никога досега не беше снимала майка си. Щракна и се премести малко по-напред, без да я изпуска от обектива.

Някакво шумолене почти я изплаши и стаята изведнъж се изпълни със светлина.

— Така е по-добре, нали? — каза мъжки глас зад гърба й.

Аличе се обърна. До прозореца стоеше лекар, който дърпаше кордата на щорите. Беше млад.

— Да, благодаря — отговори Аличе, леко засрамена.

Докторът сложи ръцете си в джобовете на бялата престилка и продължи да я гледа, все едно че я чакаше да продължи. Тя се приведе, за да направи още една снимка, и щракна малко наслуки, сякаш за да задоволи неговото желание.

„Сигурно ме мисли за луда“, каза си.

Лекарят обаче се приближи без всякакво смущение до леглото на майка й. Погледна болничния лист с данните и докато четеше, присви очи, така че те се превърнаха в тесни цепнатини. Приближи се до системата и завъртя с палец едно копче. Капките започнаха да се спускат по-бързо и той ги погледна доволен. Аличе си помисли, че движенията му излъчват някаква сигурност.

Лекарят се приближи и се опря с две ръце за рамката на леглото.

— Сестрите са вманиачени — каза сякаш на себе си. — Искат тъмнина навсякъде. Сякаш тук вътре не е и без това трудно да се различи денят от нощта.

Обърна се и й се усмихна.

— Ти си дъщерята, нали?

— Да.

Той кимна без всякакво съчувствие.

— Аз съм доктор Ровели. Фабио — добави, сякаш се бе замислил върху думите си.

Аличе стисна ръката му и се представи. За части от секундата мълчаливо хвърлиха поглед на спящата Фернанда.