Самотата на простите числа
Шрифт:
После докторът почука два пъти върху металната рамка на леглото, която прокънтя на кухо, и се отдалечи. Когато минаваше покрай Аличе, се приближи до ухото й.
— Не казвай, че съм бил аз — прошепна той и й намигна, като посочи изпълнените със светлина прозорци.
В края на времето за свиждане Аличе слезе два етажа по стълбите, прекоси преддверието и излезе навън, преминавайки през стъклените врати, които се отвориха автоматично пред нея.
Прекоси двора и се спря на будката откъм страната на входа.
Затърси портфейла си в малката чантичка, която носеше през рамо, с ръка, омотана в каишката на фотоапарата.
— Аз ще платя — каза някой зад гърба й.
Фабио, лекарят, с когото се бе запознала само преди половин час, се протегна към продавача и му подаде една банкнота. После се усмихна на Аличе по такъв начин, че тя не намери сили да протестира. На мястото на престилката беше сложил светлосиня блуза с къс ръкав и ухаеше на силен парфюм, който тя не бе забелязала по-рано.
— И една кола — добави той.
— Благодаря — каза Аличе.
Опита се да отвори бутилката, но запушалката се плъзна под пръстите й, без да помръдне.
— Може ли? — намеси се Фабио.
Взе бутилката в ръка и я отвори само с палец и показалец. Аличе си помисли, че няма нищо особено в този начин на отваряне, че и тя би се справила, както и всеки друг, ако ръцете й не бяха толкова потни. Но въпреки това намери жеста за очарователен, като някакво малко геройство, извършено в нейна чест.
Лекарят й подаде водата и тя отново му благодари. Пиха, всеки от бутилката си, като се поглеждаха тайно, сякаш за да измислят какво да си кажат после. Фабио имаше къса и завита на къдрици коса. Там, където слънчевите лъчи се отразяваха в нея, от кестенява ставаше червеникава. На Аличе й се струваше, че той знае за тази игра на светлината и че по някакъв начин е наясно с всичко, което се случва наоколо.
Отдалечиха се малко от будката, все едно че го бяха решили заедно. Аличе не знаеше как да си тръгне. Чувстваше се така, сякаш му дължи нещо, първо, защото й бе купил водата, и после, защото й бе помогнал да я отвори. В интерес на истината не беше и сигурна дали иска да си тръгне толкова бързо.
Фабио го разбра.
— Мога ли да те придружа дотам, където отиваш? — попита я безцеремонно.
Аличе се изчерви.
— Отивам към колата си.
— Тогава до колата.
Тя не му каза нито „да“, нито „не“, но се усмихна, като гледаше на другата страна. Фабио направи почтителен жест с ръката, който трябваше да означава: „След теб“. Прекосиха булеварда и тръгнаха по по-малка улица, където тротоарът не беше вече защитен от дърветата.
Докато вървяха един до друг, докторът забеляза по сянката на Аличе асиметрията в походката й. Дясното й рамо, наведено под тежестта на фотоапарата, противостоеше на левия й, твърд като бастун крак. Тревожната грация на Аличе се засилваше от удължената
— Нещо си си ударила крака? — попита той.
— Моля? — отговори притеснено Аличе.
— Попитах те дали си си ударила крака — повтори той. — Забелязах, че куцаш.
Аличе почувства, че и здравият й крак се схваща. Опита се да пооправи походката си, като сви болния колкото може повече, докато я заболя. Замисли се за жестокостта и за точността на глагола „куцам“.
— Имах едно произшествие — каза тя.
После, сякаш за да се извини, добави:
— Преди много време.
— С кола?
— Не, на ски.
— Обожавам да карам ски — каза Фабио ентусиазиран, сигурен, че е намерил тема за разговор.
— Аз ненавиждам ските — каза рязко Аличе.
— Жалко.
— Да, жалко.
Продължиха да вървят един до друг, без да говорят. Младият лекар бе обграден от ореол на спокойствие, стабилност и увереност. Устните му бяха някак усмихнати и когато не се смееше. Изглеждаше в прекрасно настроение, сякаш всеки ден му се случваше да среща девойка в някоя стая в болницата, да си говори с нея и да я придружава до колата й. Аличе обаче се чувстваше като дърво. Сухожилията й бяха обтегнати, ставите й пукаха, а втвърдените й мускули като че ли бяха залепнали за костите й.
Посочи един паркиран син фиат 600, сякаш за да каже: „Ето я“, и Фабио разпери ръце. Една кола мина по улицата зад гърбовете им. Шумът от мотора се увеличи и после утихна, за да изчезне напълно.
— И така, значи си фотограф? — попита лекарят колкото да спечели време.
— Да — каза Аличе инстинктивно.
И веднага съжали. В момента беше само едно момиче, което беше изоставило университета и се мотаеше по улиците, като правеше тук-там някоя снимка. Запита се дали това е достатъчно, за да се нарече фотограф, и къде точно е границата между да си някой и да си никой.
Прехапа тънката си устна и добави:
— В известен смисъл.
— Може ли? — попита Фабио, като протегна ръка към фотоапарата.
— Разбира се.
Аличе разви каишката от китката си и му го подаде. Той го завъртя в ръцете си. Махна капачката на обектива и го насочи първо пред себе си, после нагоре към небето.
— Уха — възкликна. — Изглежда професионален.
Тя се изчерви и той й подаде апарата.
— Можеш да направиш някоя снимка, ако искаш — каза Аличе.
— Не, не, само това остава. Не ме бива. Направи ти една.
— Какво да снимам?
Фабио се огледа наоколо. Завъртя глава наляво-надясно с колеблив поглед. После сви рамене и каза:
— Мен.
Аличе го погледна подозрително.
— И защо трябва да те снимам? — попита с тон, който неволно прозвуча някак закачливо.
— Защото така ще си принудена да ме видиш отново, поне за да ми я покажеш.
Аличе се поколеба за момент. За първи път погледна внимателно Фабио в очите и не успя да издържи погледа му за повече от секунда. Бяха сини и без нюанси, чисти като небето зад гърба му, и тя се почувства изгубена в тях, сякаш стоеше гола в огромна празна стая.