Самотата на простите числа
Шрифт:
Когато звънна телефонът, Денис си миеше зъбите. В тяхната къща винаги се отговаряше след две позвънявания, необходимото време, за да се стигне до най-близкия апарат, където и да се намираш в апартамента.
Майка му извика:
— Денис, за теб е — и той спокойно си доизми зъбите, преди да отиде да отговори.
Изплакна си хубаво устата, избърса се и погледна пак двата си горни резци. В последно време имаше чувство, че се катерят върху другите заради мъдреците, които натискаха отстрани.
— Ало?
— Здравей.
Матия никога не се представяше. Знаеше, че приятелят
— Е, докторе, как си? — каза Денис весело.
Не се бе засегнал от историята с дипломирането. Беше се научил да уважава пропастта, която Матия бе изкопал около себе си. Преди години се опита да я прескочи и падна вътре. Сега се задоволяваше да седи на ръба с висящи над бездната крака. Гласът на Матия вече не караше стомаха му да се присвива, но идеята за него присъстваше и щеше да присъства винаги като единствена база за сравнение за всичко онова, което се бе случило после.
— Удобно ли е? — попита Матия.
— Да. А за теб удобно ли е? — пошегува се Денис.
— Аз ти звъннах.
— Именно, тогава казвай! От гласа ти разбирам, че има нещо.
Матия замълча. Имаше нещо и то бе там, на езика му.
— Е? — насърчи го Денис. — Какво става?
Матия въздъхна силно в слушалката и Денис забеляза, че трудно си поема дъх. Взе химикалката, която беше близо до телефона и започна да си играе с нея, като си я прехвърляше между пръстите на дясната ръка. После тя падна и той се наведе да я вдигне. Матия още мълчеше.
— Трябва ли да започна с въпросите? — каза Денис. Да допуснем, че ти…
— Предложиха ми място в чужбина — прекъсна го Матия. — В университет. Известен университет.
— Супер! — коментира Денис, който ни най-малко не се учуди. — Изглежда страхотно. Ще отидеш ли?
— Не знам. Трябва ли да отида?
Денис се престори, че се смее.
— Питаш мен, който така и не завърших университета? Аз бих отишъл със сигурност. Винаги е добре да се смени атмосферата.
Помисли си да добави: „И освен това какво те задържа тук?“, но не го каза.
— Освен това онзи ден се случи нещо — престраши се Матия. — В деня, в който се дипломирах.
— Ммм.
— Беше Аличе и…
— И?
Матия се поколеба за миг.
— Изобщо, целунахме се — изплю най-сетне камъчето.
Денис стисна слушалката. Изненада се от реакцията си. Вече не ревнуваше Матия, нямаше смисъл, но в този момент сякаш някаква буца от миналото препречи гърлото му. За миг видя Матия и Аличе да влизат ръка за ръка в кухнята на Виола и усети напиращия език на Джулия Миранди, заврян в устата му, като увита на руло кърпа за ръце.
— Алилуя — каза, стараейки се да изглежда доволен. — Най-после.
— Да.
В паузата, която последва, и двамата имаха желание да затворят.
— И следователно не знаеш какво да правиш — с мъка изговори Денис.
— Да.
— Но ти и тя сега сте, как да кажа…
— Не знам. Не съм я виждал оттогава.
— А!
Денис прекара нокътя на показалеца си по навития на спирала кабел на телефона. От другата страна Матия направи същото и както винаги, му дойде наум схемата на
— Но числа има навсякъде — каза Денис.
— Все същите са, нали така?
— Да.
— Докато Аличе е само тук.
— Да.
— Значи вече си решил.
Денис усети, че дишането на приятеля му става по-леко и равномерно.
— Благодаря — каза Матия.
— За какво?
Матия прекъсна разговора. Денис остана още няколко секунди със слушалката на ухото, заслушан в настъпилата тишина. Нещо изгасна в него, като последните въглени, останали твърде дълго под пепелта.
„Казах това, което трябваше да кажа“, помисли си.
После се чу сигналът за заето. Остави слушалката и се върна в банята, за да погледне онези проклети мъдреци.
27.
— Какво има, любов моя? — попита Соледад Аличе, като леко наведе главата си, за да срещне погледа й.
Откакто Фернанда беше в болницата, Соледад се хранеше с тях, защото да седят сами, баща и дъщеря, един срещу друг, беше непоносимо и за двамата.
Бащата на Аличе беше придобил навика да не се преоблича, след като се върне от работа. Вечеряше по сако и с леко разхлабена вратовръзка, сякаш се бе отбил пътьом. Държеше отворен вестник на масата и само от време на време вдигаше очи, за да се увери, че дъщеря му пъха в устата си по някоя хапка. Тишината се бе превърнала в съставна част на храненето и смущаваше единствено Сол. Тя често си мислеше за шумните обеди в къщата на майка й, когато беше още мъничка и не си представяше, че животът й ще се развие така.
Аличе дори не бе погледнала котлета и салатата в чинията си. Пиеше вода на малки глътки с очи, сведени към опряната до устните й чаша, и със сериозното изражение, с което се взима лекарство. Сви рамене и отправи бърза усмивка към Сол.
— Нищо — каза. — Не съм много гладна.
Баща й нервно обърна страницата. Преди да остави отново вестника, го потупа настървено и не можа да не хвърли поглед към недокоснатата чиния на дъщеря си. Не каза нищо и пак се зачете, като започваше, която и да е статия от средата, без да схваща смисъла й.
— Сол? — попита Аличе.
— Да?
— Твоят мъж с какво те привлече? В началото, имам предвид. Какво точно правеше?
Соледад престана да дъвче за момент. После започна отново, по-бавно, за да печели време. Първата картина, появила се в главата й, не беше на деня, в който се бе запознала със съпруга си. Спомни си онази сутрин, в която стана късно и заобикаля боса из къщата да го търси. С годините всички спомени от брака й се бяха свили до тези няколко мига, сякаш прекараното със съпруга й време е било само подготовка за рано настъпилия край. Онази сутрин бе погледнала мръсните чинии от предишната вечер и разхвърляните възглавници на дивана. Всичко беше точно както го бяха оставили, а звуците във въздуха не се различаваха от обичайните. И въпреки това нещо в разположението на предметите и в начина, по който светлината падаше отгоре им, я накара да замръзне в средата на хола, ужасена. И да си помисли със смущаваща яснота: „Отишъл си е.“