Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Двамата бяха толкова уморени, че се събудиха малко преди изгрев. Роян побърза да стане, но още при първото си движение болезнено изпъшка и се отпусна обратно на земята. Никълъс отиде при нея и тя дори не посмя да го спре, когато взе крака й в скута си и започна отново да го оглежда.
Той свали превръзката и при вида на болното коляно сбърчи вежди в страшна гримаса. Беше кажи-речи с удвоен размер, подутината беше придобила цвят на синя слива. Никълъс отново намокри кърпата и завърза коляното. Даде й да глътне последните две таблетки от лекарството за дезинфекция и й помогна да се изправи.
— Как го чувстваш? — попита
— Ще го пораздвижа и ще ми мине, сигурна съм.
Никълъс обаче хвърли поглед на стръмното изкачване, което тепърва ги чакаше. Отвесният склон криеше истинското разстояние, което им оставаше да изминат, но той добре си спомняше колко опасна и усукана е пътеката до платото. Само слизането им беше отнело цял ден.
— И аз мисля, че ще ти мине — окуражи я Никълъс и я подхвана под ръка. — Облегни се спокойно на рамото ми. Все едно се разхождаме в парка.
Цялата сутрин премина в нескончаемо бъхтене по баира. Колкото повече се изкачваха, толкова по-стръмна им се струваше пътеката. Роян нито веднъж не се оплака от болките, но по обилната пот, която течеше по пребледнялото й като пепел лице, Никълъс добре разбираше какво й е. Стана обяд, а те се намираха далеч от водопада. Никълъс почти й нареди да си почине. Нямаха нищо за ядене, но Роян жадно отпи от манерката. Той не се опита да я ограничава, вместо това само изплакна собствената си уста.
Когато обаче станаха да продължат, тя хлъцна от болка и толкова застрашително се олюля, че ако не беше спътникът й да я подхване, щеше да се изпързаля по склона.
— По дяволите! — изруга горчиво. — Този път се схвана напълно.
— Голяма работа — махна с ръка Никълъс и отвори чантата си. Изхвърли всичко, за което не беше сигурен дали ще му послужи и остави само най-важното, както и кожата от дик-дика. Навия я на топка, натика я на дъното на опразнената торба, дръпна ципа и върза чантата около кръста си. Бодро се усмихна на съдружницата си и й предложи гърба си.
— Хайде, кльощавичката ми, скачай отгоре.
— Не можеш да ме носиш по подобен склон — изгледа Роян с ужас пътеката нагоре, стръмна като стълба в средновековна кула.
— Друг влак на тази гара не минава, госпожо — уведоми я Никълъс и отново й предложи гърба си. Не й оставаше друго, освен да го яхне.
— Нямаше ли да е по-добре да хвърлиш кожата на дик-дика? — попита за всеки случай тя.
— Не си го и помисляй! — тросна й се той и пое нагоре.
Изкачването ставаше бавно и мъчително. След броени крачки дишането му се утежни достатъчно, за да му пречи да говори, и той понесе товара си в смразяващо мълчание. Скоро ризата му плувна в пот, но Роян не се притесняваше нито от нея, нито от силната мъжка миризма, която се носеше изпод мишниците на Никълъс. Напротив, чувстваше се по-спокойна и уверена.
На всеки половин час Никълъс си даваше почивка и полагаше Роян на земята. Оставаше неподвижен и със затворени очи, изчаквайки пулсът му да се успокои. Когато сметнеше, че е отпочинал, отваряше блажено очи и й се усмихваше, сякаш ги чакаше поредната игра. Изправяше се и й подвикваше: „Три, четири!“, а тя се хващаше за раменете му и двамата отново потегляха.
С всеки изминал час шегичките на Никълъс ставаха все по-сухи и принудителни. Стана късен следобед, краката му едва се отлепяха от твърдата земя, пред всеки по-стръмен завой
Най-сетне завиха зад поредната скала, препречваща погледа им. И двамата не можеха да повярват на очите си: насреща им беше водопадът, чиито пенести струи скриваха като със завеса заветната пещера. Никълъс се домъкна с последни сили до тайното убежище и внимателно остави Роян на земята. В следващия миг се просна до нея и застина неподвижен като мъртвец.
Беше вече тъмно, когато събра достатъчно сили да отвори очи и да поседне. Роян беше донесла от съчките, които монасите предвидливо бяха складирали в пещерата, и бе успяла да запали малък огън.
— Добро момиче — похвали я той. — Ако някой ден си търсиш работа като домашна прислужница…
— Не ме подлагай на подобни изкушения — отклони предложението му Роян и застана зад гърба му да огледа раната. — Хубава, зарастваща драскотина — успокои го тя и в следващия миг някак инстинктивно притисна главата му в скута си, галейки прашната му, мазна от пот коса. — О, Ники! Как ще мога да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?
Идеше му да каже думите, които първи му дойдоха на ум, но дори и след подобно физическо изпитание не бе изгубил дотам разсъдък, че да се изпусне. А и умората пречеше на общителността му. Единственото, което му оставаше, бе да се отпусне в прегръдките й и да се радва на допира с тялото й, без да поема сам инициативата — навярно би я подплашил.
Най-накрая Роян леко се отдръпна и седна на мястото си.
— Дълбоко съжалявам, сър, че домашната ви прислужница няма да ви предложи пушена сьомга и шампанско за вечеря. Какво ще кажете за чаша планинска вода, чиста и живителна?
— Мисля, че не сме я закъсали чак дотам — възрази й Никълъс.
Бръкна в спасителната си чанта и извади електрическото си фенерче. Освети пода на пещерата и избра хубав, объл камък с големината на дланта му. Вдигна камъка с дясната си ръка и заигра със светлината на фенера по мрачния таван. Почти веднага се дочу плясък на криле и наплашените скални гълъби тревожно загукаха по нишите из дъното на пещерата. Никълъс се настани в удобна позиция под тях и ги заслепи с мощния лъч.
С едно-единствено мятане уцели две от птиците, които се завъргаляха, писукайки по пода. Останалата част от ятото размаха панически криле и, разхвърчавайки се като взривен шрапнел, хукна да се спасява в тъмната нощ. Никълъс скочи върху двете си жертви, грабна ги и с добре овладян жест на китките прекърши вратовете им.
— Какво ще кажеш за една сочна птича мръвка? — попита той и се върна до огъня.
Тя — излегната на лакът, той — седнал по турски, всеки си хареса по един гълъб и се залови усърдно да скубе перата му, оцветени в сиво, кафяво или виненочервено. Дори когато чистеше вътрешностите, Роян не изклинчи от неприятната задача — още една черта, която я отличаваше от повечето жени, познати на Никълъс. Като се прибавеше и стоическото й мълчание, въпреки непрестанната болка в коляното, той не можеше да не се възхити на коравата си спътница. Вече на няколко пъти тя му доказваше, че я бива за партньор. А това само подсилваше чувствата му към нея.