Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
— Какво има? — попита тихо, но тревожно Никълъс и в същия миг протегна ръка да я хване за рамото. Никой от околните не забелязваше смущението й, но той вече я беше поопознал и разбираше, че нещо наистина се е случило.
Без да отлепя очи от короната, Роян изпусна металната чаша и на свой ред сграбчи Никълъс за китката. Толкова силно го стисна, че той се стресна. Пръстите й се бяха вкопчили болезнено в плътта му, а ноктите й се бяха впили толкова безмилостно в кожата му, че му пуснаха кръв.
— Погледни короната! Камъкът! Синият камък! — не смееше да си поеме дъх Роян.
Сега и той го
„Аз командвам десет хиляди колесници.
Аз съм Таита, началник на царската конница.“
На Роян все повече й се искаше да се спаси от потискащата атмосфера в църквата. Парчето хляб и мръвка, което игуменът бе натикал в гърлото й, вече се беше смесило в стомаха й с няколкото глътки медовина, които си беше позволила, и резултатът беше крайно обезкуражаващ. Неприятното чувство се допълваше от вида и миризмата на мръсните съдове, които се въргаляха из цялото помещение, а също и от вонята на повръщано, надигаща се все повече и повече, след като мнозина от пияните монаси бяха започнали да изхвърлят празничната си вечеря насред църквата.
И все пак, игуменът продължаваше да проявява жив интерес към личността й. Беше седнал до нея и мързеливо галеше голата й ръка, рецитирайки наизуст откъси от амхарските писания; Тесай отдавна се беше отказала да й превежда. Роян бе заложила всичките си надежди на Никълъс, но той се бе отдръпнал почтително назад и мълчеше, сякаш нищо от заобикалящото не го засягаше. Знаеше, че съзнанието му се опитва да намери някакъв смисъл в керамичния печат върху короната на игумена, защото погледът му постоянно се насочваше в тази посока.
И на нея й се искаше двамата да се усамотят някъде и на спокойствие да обсъдят неочакваното откритие. Само вълнението на изследовател й помагаше да забрави за гнусотията наоколо и да запази самообладание сред хаоса в църквата. Всеки път, когато погледът й се спреше върху короната, сърцето й подскачаше и тя трябваше да полага стоически усилия да не посегне към бляскавия син камък, който плачеше да бъде отскубнат от металното си гнездо и проучен по-отблизо.
Роян си даваше сметка, че ще е крайно непредпазливо да привлича сама вниманието върху керамичния печат, но когато обходи с поглед кръга от сътрапезници, се убеди, че Борис едва ли го интересува друго, освен съдържанието на чашата пред него. В крайна сметка именно руснакът й предложи оправданието, което толкова време търсеше. В един миг той се опита да стане, но краката му се подвиха под тежестта, той се наведе безпомощно напред и с красив замах се строполи по очи в близката купа с манджа. Без да му прави впечатление къде е попаднал, юнашки захърка и остави на жена си да решава вместо него. Тесай умолително погледна към
— Алто Никълъс, какво да правя?
Той наблюдаваше с известна печал просналия се насред църквата ловец. Като конфети от косите му се показваха парчета хляб, омазнени в говежда каша.
— Имам известни подозрения, че за Вълшебния принц вечерта свърши — отбеляза той спокойно.
Стана, наведе се над Борис и го хвана за едната китка. С рязко движение го вдигна, колкото да седне, грабна го с ръце и го сложи на раменете си като пожарникар.
— Лека нощ на всички! — обърна се той към монасите, сред които малцина бяха в състояние да му отговорят. Запъти се с горда крачка към изхода на църквата, нарамил пияния руснак като дивеч. Двете жени трябваше да се затичат подире му, иначе щеше да ги забрави някъде по пътя.
— Никога не съм си представяла, че алто Никълъс е толкова силен — задъхваше се от бързане Тесай, за която беше достатъчно изпитание сама да изкачи многото стъпала нагоре по скалата.
— И аз не съм — призна Роян. Изпитваше известна гордост от това, че нейният приятел е способен на подобни подвизи, и тихичко се подсмихваше в мрака.
„Я не бъди глупачка — повтаряше й вътрешният глас. — Та какъв ти е той, че да се гордееш с него?“
Никълъс хвърли товара си на полагащото му се легло в сламената колиба на водача и за миг остана неподвижен. Бършеше потта от лицето си и се опитваше да успокои ускореното си дишане.
— Ако ви се налага някой ден да получите сърдечен удар, това е добра рецепта — посъветва той дамите.
Борис изръмжа, обърна се по корем и се постара веднага да се изповръща по възглавницата и чаршафите.
— И след този щастлив завършек на днешните ни приключения, не виждам какво друго да ти кажа, освен лека нощ — сбогува се тържествено Никълъс с Тесай и излезе в топлата африканска нощ.
С облекчение и наслада пое дълбоко въздух и изпълни гърдите си с аромата на гората и реката. Но Роян нямаше търпение за подобни романтични мигове и неспокойно го дръпна за ръката.
— Видя ли… — започна развълнувано тя, но Никълъс бързо допря пръст до устните й и многозначително кимна към колибата на Борис.
— Видя ли го? — попита повторно Роян, щом се прибраха в нейната колиба. — Можа ли да го прочетеш?
— Аз командвам десет хиляди колесници.
— Аз съм Таита, началникът на царската конница — довърши изречението Роян. — Той беше там. О, Ники! Таита беше там! Това е доказателството, за да сме сигурни, че търсим нещо съществуващо. Сега знаем със сигурност, че не си губим времето.
Тя се друсна на походното си легло и се сви на топка като мъркаща котка.
— Мислиш ли, че игуменът ще ни позволи да погледнем печата отблизо?
Никълъс обаче поклати глава невярващо.
— Предполагам, че не. Короната се води част от съкровищата на манастира. Не мисля, че би сторил подобно светотатство дори и заради красивите очи на своята голяма любов. Така или иначе, по-добре да не издаваме, че камъкът ни се е сторил толкова интересен. Яли Хора по всяка вероятност няма и представа какво носи на главата си. А и в никакъв случай не бива да предизвикваме любопитството на Борис.