Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Още веднъж Никълъс и Роян трябваше да слязат по дългата стълба в скалите, за да се озоват на покритата тераса. Този път манастирът им се стори едва ли не тесен — до такава степен пространството бе изпълнено с народ. Добре, че ги придружаваше почетният шпалир на послушниците, иначе щеше да им е трудно да си пробият път през струпалите се хора. Черните лица наоколо не се откъсваха от тях, от всички страни се дочуваха поздравления на амхарски, мнозина подаваха ръце ей така, просто да ги пипнат.
Най-сетне достигнаха входа на най-външното помещение на църквата и влязоха. Светилището беше огряно от
Гостите бяха отведени до оставеното специално за тях място срещу дървените врати, водещи към кидиста — средната част на светилището. Придружителите им дадоха енергични знаци да седнат и да се наместят възможно най-удобно в теснотията, която ги обграждаше. Щом те заеха местата си, откъм терасата влезе нова група послушници, носещи от същите глинени съдове с медовина, които бяха поставени пред всеки от гостите поотделно.
Тесай се наведе към чужденците и им подшушна:
— Нека първо опитам аз, пък после — вие. Теят, който се пие в страната ни, е навсякъде различен — и по цвят и по вкус. Някъде можете да попаднете на истинска скоросмъртница. — Тя надигна своята съдинка и отпи право от гърлото й. Опита внимателно течността. — Този е добър. Ако не прекалявате, няма да ви стане нищо.
Монасите, насядали около тях, ги подканваха по-скоро да надигнат съдините си. Никълъс грабна своята и докато изливаше от течността в устата си, домакините му весело се смееха и пляскаха с ръце. Ликьорът беше приятен на вкус, със слабо съдържание на алкохол, затова пък със силен дъх на див мед.
— Не е лошо! — изказа мнението си англичанинът, но Тесай бързо го предупреди:
— По-нататък ще искат да те черпят и с катикала. Да внимаваш! Прави се от ферментирало зърно и може да свали главата от раменете ти.
Настъпи време и Роян да се възползва от гостоприемството на братството. Това, че по вероизповедание беше коптка като тях, им бе направило особено добро впечатление. Не бе за подминаване и фактът, че свети мъже като тях не виждат всеки ден хубави жени.
Никълъс на свой ред се наведе към нея и я подкани тихомълком.
— Ще трябва да им направиш удоволствието. Ще надигнеш манерката и ще се направиш, че гълташ. Иначе няма да те оставят на мира.
Роян послуша съвета му и създаде истински фурор сред монасите, които веднага надигнаха манерки в хорова наздравица. Отлепи глинения съд от устните си и доволно отбеляза:
— Прекрасно е. Все едно пия мед.
— Какво? Нима си нарушила обета си за въздържание! — подкачи я Никълъс. — Не мога да повярвам.
— Само една глътка — оправда се тя, — пък и никога не съм давала подобни обети.
Срещу всеки от гостите
Изведнъж пещерите отекнаха от звуците на свирки и барабани и откъм вътрешното помещение се показа шествие от музиканти. Заеха места покрай стените на църквата, докато присъстващите издължиха вратове в любопитство какво ли ще се покаже зад отворените врати.
Най-накрая на горното стъпало се появи самият игумен Яли Хора. Беше облечен в дълга роба от моравочервена коприна, на раменете си носеше епитрахил, избродиран със златни нишки. На главата му стоеше тежка корона. Колкото и да лъщеше като злато, за набитото око на Никълъс не бе трудно да познае, че металът е прост месинг, а пъстрите камъчета, с които бе обсипана — шарени стъкълца и изкуствена смес.
Яли Хора вдигна жезъла със сребърния кръст и сред насъбралите си настъпи тежко мълчание.
— Ще произнесе молитвата — каза Тесай и склони глава.
Молитвата на игумена беше дълга и въодушевена, дрезгавият му фалцет беше подкрепян от дебелите гласове на монасите, които отговаряха от местата си. Когато свърши, двама пищно облечени дебтери му помогнаха да слезе от трите стъпала и да седне на изографисания стол, който го чакаше при главните дякони и останалите свещеници на манастира.
Строгото религиозно смирение на монасите скоро отново даде път на празничното настроение, откъм терасата влязоха поредните послушници, които носеха на главите си плоски тръстикови кошници, големи колкото колела на каруца. Гостите на празненството се бяха разпределили на отделни кръгове, всеки от които имаше право на една кошница.
По сигнал на Яли Хора всички едновременно дръпнаха капаците на кошниците. Сред монасите се надигнаха радостни възгласи, защото във всяка от кошницата стоеше плитка медена купа, пълна догоре с кръгли филии от сивкавия неквасен хляб, характерен за Етиопия.
След това още двамина послушници влязоха отвън и с видимо усилие понесоха из църквата тежкия меден казан, от който се издигаше ароматна пара. Казанът беше пълен отново до ръба с любимата за монасите овча каша. Носачите заставаха над всяка от купите с хляб, накланяха ръба на казана и изливаха от съдържанието му върху тях. Лепкавата червено-кафява каша се протягаше като език до долу, накисваше хляба, докато най-накрая потъналата в мазни петна повърхност не стигнеше догоре на металните съдове.
Сътрапезниците се хвърлиха лакомо върху предложената им храна. Късаха си едри хапки хляб, събираха в шепи тлъстия сос, който иначе щеше да ги олее целите, и тъпчеха широко отворените си усти, които дори не се сещаха да затворят, докато дъвчат. Прокарваха храната с едри глътки тей и понечваха за следващия залък. В съвсем скоро време цялото монашеско братство се бе омазнило до уши и лакти, но това беше само допълнителен повод за веселие, което явно не искаше да напусне ничия душа.
Скоро прислужниците поднесоха на всеки от гостите по още един комат хляб, този път различен на вид. Беше по-твърд, не толкова сочен и вкусен, но затова пък много по-близо до европейските разбирания за хляб, защото се ронеше на трохи, а не приличаше на гума подобно на съдържанието на металните купи.