Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
— Спомняш ли си нещо друго за гробницата? — опитваше се Роян да изстиска докрай знанията му по въпроса, но Тамре повече нищо не се сещаше.
— Беше много тъмно, а входът с решетките е много тесен — оправда се той.
— Няма значение. Гробницата в дъното на макдас ли се намира?
— Да, точно зад олтара и камъка на табота.
— От какво е направен олтарът. От камък?
— Не, от дърво. От кедрово дърво. Вътре има свещи, голям кръст, много корони, които носи само игуменът, потир и жезъл.
— И той ли е изписан
— Не, изографисан е с всякакви изображения. Много се различават от тези в гробницата.
— Кое им е различното? Кажи ми, Тамре.
— И аз не знам. Лицата са много смешни. А и хората носят други дрехи. Има и коне. — Тамре сам не знаеше какво да каже. — И конете са различни.
Роян се опита да извлече някакво по-конкретно описание, но той все повече се объркваше и думите му започваха да си противоречат. Затова тя смени темата.
— Кажи ми за табота — помоли Роян, но Никълъс я прекъсна:
— Първо ти ми кажи на мен какво е изобщо таботът? Нещо подобно на юдейската скиния?
Тя се обърна към него.
— Да, или поне така е при нас в Египет. Обикновено представлява светиня, прибрана в обсипана със скъпоценни камъни кутийка и обвита в плат, бродиран със злато. Единствената разлика е, че по юдейската скиния са написани десетте Божи заповеди, докато в нашата църква светинята носи думите на посвещение на конкретната църква, където се съхранява. Смята се за живото сърце на църквата.
— Какво тогава представлява камъкът на табота? — чудеше се Никълъс и се опитваше да намери обяснение.
— Не знам — призна Роян. — В нашата църква не познаваме подобни камъни.
— Може би да го попиташ?
— Кажи ми за свещения камък, Тамре.
— Висок е, ей толкова — показа той малко над височината на рамото си — и е широк ей толкова — и разпери ръце. — Целият квадратен.
— И таботът стои отгоре му? — предположи Роян.
Тамре кимна.
— Тогава защо са те пратили да пипнеш само камъка, а не самия табот? — полюбопитства Никълъс, но Роян му даде знак да мълчи.
— Остави ме аз да питам — помоли го тя. — Много грубо му говориш. — И се обърна отново към момчето.
— Защо е трябвало да пипаш камъка, а не самата скиния?
Тамре вдигна рамене в жест на безпомощност.
— Нямам представа. Така е прието.
— На какво прилича камъкът? И на него ли има изображения?
— Не знам — рече той, но явно се чувстваше неловко, задето не знае какво да й отговори. Толкова му се искаше да й угоди. — Камъкът е покрит с платнище.
Никълъс и Роян се спогледаха изненадано, след което тя бързо продължи с разпита.
— Покрит с платнище ли? — наведе се тя над момчето. — Камъкът е покрит с платнище?
— Казват, че само игуменът можел да го сваля за рождения ден на Свети Фруменций.
Никълъс и Роян повторно се спогледаха и той многозначително се усмихна.
— Би ми се щяло да хвърля някой и друг поглед
— Ще трябва да почакаш рождения ден на светеца — напомни му Роян — и междувременно да си се сдобил с духовен сан. Само свещениците… — започна да обяснява тя, но се спря насред изречението си. Отново го погледна в очите. — Ти да не смяташ…
— Кой, аз? Да не си си го помислила.
— Ако те спипат в макдаса, ще те разкъсат на парченца.
— Тогава не трябва да ме спипват.
— Ако отиваш, и аз идвам с теб. Но как ще успеем?
— По-полека, скъпа. Мисълта ми хрумна само преди десет секунди. Дори и в добрите ми години имах нужда от поне десет минути да намисля план, достоен за целта.
Двамата се загледаха известно време във водите на реката, докато най-накрая Роян не се осмели да изкаже на глас това, което мислеха:
— Покритият камък. Дали не става дума за надписа на Таита?
— Не ни урочасвай, ако обичаш — спря я той и направи арабския жест за прогонване на злото. — Опитвай се дори да не мислиш за него. Дяволът има уши навсякъде.
И отново се умълчаха. Всеки се опитваше да измисли някакъв що-годе смислен план да влезе в светилището. Най-накрая Роян подскочи като ужилена и възкликна:
— Ники, ами ако… — но поклати глава. — Не, няма да стане. — И отново потъна в мълчание.
Беше ред на Тамре да възкликне от радост и да привлече вниманието им.
— Ето го, гледайте!
И двамата бяха стреснати от подобно вмешателство в мислите им.
— Какво има? — погледна го с недоумение Роян.
Тамре я дърпаше упорито за ръката. Целият трепереше от вълнение.
— Ето го, казвах ви аз — и със свободната си ръка сочеше някаква точка на отсрещния бряг. — В самия край на храсталака, не го ли виждате?
— Кое по-точно? За какво говориш?
— За животното на Йоан Кръстител. За животното с белезите.
Роян проследи посоката на пръста му и най-накрая забеляза някакво кафеникаво петънце да се мърда между зелените листа на храстите.
— Не съм сигурна. Много е далеч…
Никълъс грабна еднодневката си и извади бинокъла. Вдигна го пред очите си и като го нагласи на фокус, доволно се изсмя.
— Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми — и подаде бинокъла на Роян.
Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.
Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета — пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга — сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.