Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

Позоваването на женското чувство за закрила на семейството бе единственият начин да вразуми майка си, макар че Грейс не желаеше твърде често да прибягва до тази мярка.

— Ех, ако можеше да помогнеш на малкия брат на приятелката си — започна отново майка й. — Бедното момче, трябва да си взема лекарството. Майка му се поболя от притеснение, въпреки че на празненството ми се стори, че той е добре.

Преди години Грейс бе научила за епилепсията на Еди от по-големия му брат, но беше забравила за това и въобще не предполагаше, че той се нуждае от всекидневно лечение.

— Какво празненство? — попита

тя.

— На майка му, на Лу Ли. Празнувахме четвъртата година на заека!

— И Еди е бил на празника?

— Разбира се, както и аз.

— Кой ден беше това? — попита Грейс.

— На двадесет и втори септември.

— Сигурна ли си? — попита тя.

Лу беше оставил съобщението на гласовата й поща в петък.

— Да не би да не ме познаваш? Сигурна съм, както съм сигурна в срама, който носиш на баща си с това, че не прие годежа, дето ти беше осигурил — изтъкна майка й, която никога не пропускаше да сипе сол в раната. — Семействата ни се събраха за рождения ден на Лу Ли.

— И Еди е бил там с вас?

— Да не би да се съмняваш в думите на собствената си майка?

— Ще ти се обадя по-късно — отвърна Грейс и затвори.

Петък, 24-и… Почувства се страшно виновна, че така и не бе отговорила на онова съобщение.

Не се беше сетила за здравословното състояние на Едуард Лу, когато го бе препоръчала да започне работа с „Бертолд Груп“. Новината я изненада не по-малко от това, че майка й знаеше за пристигането й в Шанхай. Грейс знаеше за епилепсията от по-големия брат на Еди, Джиан Лу, с когото беше излизала известно време — всъщност връзката им бе започнала още в гимназията и бе продължила шест години след това, докато семейството му оповести, че е уреден годеж с друга жена. Тогава Грейс напусна Шанхай, присъедини се към армията и през следващите две години прекъсна всякакви връзки с родителите си. Сега все още не говореше с баща си, а от време на време се чуваше само с майка си, и то когато татко й не беше вкъщи.

Едуард Лу бе черната овца в семейството. Беше студент по филмово изкуство и тарикат, който се опитваше да продава лед на ескимосите. Той дълго време бе притискал баща си да инвестира във филмовия му проект, а това изсмука всички спестявания на фамилията и ги доведе до банкрут, така че хората нямаха очи да се покажат пред близките си — това бе най-големият срам, който можеше да сполети някого.

Грейс бе запозната със ситуацията от майка си и бе опитала да използва някои от приятелите си в Лос Анджелис, за да пробута сценария на Лу в Холивуд, но за съжаление не можа. Вторият й и по-успешен опит бе това, че уговори Лу да започне работа в „Бертолд Груп“. Беше го направила не толкова заради Еди, колкото поради факта, че все още имаше чувства към брат му и се надяваше по този начин да поднови контактите си с него — надежда, която засега оставаше безплодна.

Ако успееше да върне брата на Джиан Лу у дома, това би й помогнало да постигне целта си…

Отначало смяташе да потърси счетоводните документи в апартамента на Лу, но сега беше важно да намери и лекарствата му.

И то още тази нощ. С или без помощта на човека, когото Дулич обеща да й изпрати. Грейс нямаше намерение да чака никого.

17:20

часа

квартал Чаннин

Шанхай

Човекът, който я следеше, явно бе професионалист. Грейс се преоблече в тоалетните във фоайето, намъквайки чифт тесни джинси и обувки с високи токове, след което излезе от страничния вход на сградата, в която се помещаваха офисите на „Бертолд Груп“. Бе взела всички мерки, за да е сигурна, че няма да я проследи, и беше успяла да му се изплъзне, но сега отново долови, че е по следите й. Ароматът му беше същият — лек мъжествен мирис на мускус и бор, примесен с дъх на пот, какъвто бе усетила за пръв път край един банкомат, пред който се спря, за да огледа тротоара.

Вече знаеше, че е там. Беше минал близо до нея отново, а това показваше, че преследвачът й има кураж и е доста самоуверен. Грейс обмисляше следващия си ход и в същото време разсъждаваше как е възможно присъствието му да й бе убягнало отначало. Не й се искаше да показва специалните си умения — по-скоро й се щеше да изглежда като съвсем обикновена гражданка, но същевременно трябваше да намери начин да му се отскубне. Този път — окончателно.

Сля се в тълпата от пътници, които едва си проправяха път надолу към платформите на метрото. В края на перона бяха монтирани стъклени прегради, които предпазваха някой да бъде изблъскан върху релсите. Хората се тъпчеха, за да заемат позиции пред вратите на подземната железница. Всичко беше като в един нормален работен ден в Шанхай, а Грейс бе просто една от множеството.

Плоскоекранни телевизионни монитори отброяваха секундите до пристигането на влака на перона: 58… 57… Грейс потрепна, когато зърна бежовата бейзболна шапка. Спомни си, че я беше забелязала малко след като излезе от сградата на „Бертолд Груп“.

Дали я бе взел на прицел преди това, или я следеше, откакто се беше спряла пред банкомата? Дали беше чак толкова добър? Или пък просто уменията й да се измъква бяха закърнели?

Отново забеляза шапката, въпреки че не успя да зърне лицето на мъжа. Напрегната до краен предел, Грейс се придвижи по-напред в тълпата, чакаща да се качи в метрото.

26… 25…

Застанала сред група жени, тя извади черен шал от чантата си и го уви около главата си. Сетне си сложи бяла стерилна маска, каквито носеха много от хората, за да се предпазват от мръсния въздух в Шанхай.

10… 9…

Тълпата се люшна към вратите. Спирачките на мотрисата изсвириха остро.

Грейс се изплъзна незабелязано от тълпата и притисна гръб към кабинката пред ескалаторите. Бейзболната шапка продължи да се движи с навалицата — проправяше си път, за да стигне по-напред, и спря, щом влакът пристигна. Обърна се право към нея.

Дали не беше успял да забележи дегизировката й с шала? Чак такъв професионалист ли беше? Нетърпеливите пътници се заблъскаха покрай човека с шапката, но той, изглежда, не бързаше да се качва.

Тя се обърна и тръгна да заобиколи ескалаторите с намерението да напусне гарата пеш.

Погледна за миг зад себе си и видя, че шапката се придвижва към влака. Носеше я китаец. Но движенията на тялото му бяха различни и в този миг тя осъзна, че първият бе дал шапката си на друг. Явно беше много, много добър…