Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Моля? — не разбра Грейс.

— Господин Дулич. Тази операция е лична задача и за мен самия. Клейт Данър, вторият заложник, е близък мой приятел. Той е кръстник на по-малкия ми брат и негов попечител, в случай че нещо се случи с мен — обясни Нокс, а Грейс видимо се изненада от това. — Личните ни взаимоотношения с похитените показват, че ще положим всички усилия, за да ги върнем…

— А и ако ни заловят от полицията, ще имаме добро обяснение защо сме се замесили в това — довърши мисълта му тя. — Да, това е достатъчно удобно за „Ръдърфорд Риск“.

— Така

е — съгласи се той.

— Господин Нокс, уверявам ви, че няма да позволя личният ми интерес да повлияе на изпълнението на задълженията ми — каза тя с тон, сякаш четеше по учебник.

— Не се притеснявам за вас — отвърна Нокс. — Въпросът е в това, че ако нещата станат напечени, „Ръдърфорд Риск“ едва ли ще ни пази гърба.

— Така ли смятате? Не мога да повярвам… — заяви Грейс.

— Добре, да се надяваме, че греша.

— Има и още нещо — продължи тя след миг колебание, а изражението й помръкна за миг. — Получих съобщение от Едуард на двадесет и четвърти септември. Беше оставено на гласовата ми поща, ако трябва да бъда точна.

„Нека бъдем изрядни в детайлите — почти изрече на глас той и си помисли: — Защо ли говори като робот?“

— Звучеше паникьосан. Казваше, че е видял нещо и не е сигурен към кого да се обърне… — обясни Грейс. — Но истината е, че Еди има много живо въображение и все търси помощта на другите, за да го измъкнат от кашите, които забърква. Не ми се щеше да се намесвам повече от това, което бях направила за него. Това е страшно типично за Еди, той много драматизира. А и по онова време бях изключително заета с една задача на „Ръдърфорд Риск“ и така и не отговорих на обаждането му.

— Недейте да се измъчвате от това — успокои я Нокс, въпреки че тя не му се стори твърде изтерзана.

Той побърза да смени темата, насочвайки вниманието й към претърсването в апартамента на Данър, като не пропусна да спомене за липсващия лаптоп и джипиеса.

— Мислите ли, че от полицията са били там първи? — попита тя.

— Според охраната е бил wai guo ren. Мисля си, че може да е бил един човек от Американското консулство, когото познавам. Напълно в негов стил е да се захване с нещо подобно. Мога да го попитам директно, но мога и да го поръфам преди това…

— Да го „поръфате“ ли? — не разбра играта на думи Грейс.

— Да, на малки хапки — обясни с усмивка Нокс.

— Аха… — съгласи се неопределено тя, въпреки че Нокс не забеляза и следа от смущение у нея. — А колкото до нас, господин Нокс, какво ще бъде прикритието ни? Изцяло професионални отношения или нещо по-лично?

— Аз ще бъда ваш клиент! — отвърна Нокс. — Работя в една фирма за внос и износ. Наистина се занимавам с това. Вие току-що станахте китайският ми съветник и счетоводител… — Той се усмихна и протегна ръката си за поздрав, но тя увисна във въздуха, понеже Грейс не я пое. Нокс се отдръпна.

— Вносът и износът винаги са ми се стрували елементарна работа — отбеляза тя.

— А на мен счетоводителите ми изглеждат скучни хора — не й остана длъжен той.

— Ето

защо аз постъпих в армията — не се предаваше Грейс.

— Което пък обяснява защо аз не постъпих — усмихна се Нокс. — Доставях им само бутилирана вода и лосион за ръце.

— Такива като вас май ги наричат користолюбиви…

— Не точно. Предпочитам да се наричам опортюнист.

Грейс бе свикнала винаги тя да има последната дума, затова смени темата:

— Първата стъпка към това да намерим заложниците, е да открием записките на Едуард Лу. Той е водил сметките за раздаваните поощрения.

Нокс се подсмихна на използвания евфемизъм.

— А записките могат да ни доведат до някого, който е имал мотив да го отвлече, нали така? — продължи тя.

— Май това е планът на „Ръдърфорд Риск“, но Дани… искам да кажа господин Данър, той не се занимава със задържането на хора. Това, ако може така да се каже, е достатъчно показателно, че ако са знаели за потенциалния риск да бъде отвлечен, то Данър щеше да ни остави малки следи, по които да го намерим. Мисля, че лаптопът на Дани в случая е най-ценният ни играч.

— Трябва да работим заедно, господин Нокс — припомни му тя.

— Така е.

— Значи първо ще се заемем със сметките на Лу. Вече съм получила нареждания.

— Пък аз имам чувството, че времето ни изтича, а страшно много държа да намеря Дани жив… — отвърна Нокс.

— Не трябва да игнорираме китайските конкуренти на „Бертолд Груп“. Там има замесена много лоша кръв. Тези компании биха спечелили много от това да спрат поощренията или да се доберат до списъка с получателите им, а това е достатъчно добра причина някой да бъде отвлечен и измъчван. Господин Маргарт спомена „Йонг Ченг и син“, а „Йонг“ и „Бертолд Груп“ имат доста тъмно минало и доста конкурентни битки помежду си. Не съм съвсем наясно как да подходя към това, но вероятно ще изскочи нещо в тази насока.

— Да, възможно е — уклончиво отвърна Нокс, — но аз все пак ще се заема с Дани и неговото проучване — настоя той. — На вас дадоха ли ви айфон? — попита той след кратко колебание.

— Да, така комуникациите ни ще бъдат по-сигурни.

— Можем да си изпращаме текстови съобщения.

— Със сигурност, както и да си оставяме гласови.

Въпреки двете години обучение в Южна Калифорния понякога Грейс все още говореше английски така, сякаш повтаряше реплики от аудиоурок.

— Следващия път, когато се срещнем, ще донеса и счетоводните си книги за прикритие — поясни Нокс.

— Чудесно — отвърна тя на шанхайски.

— Няма нужда да ви казвам, че първите четиридесет и осем часа след отвличането са критични, нали?

— Не.

— Но така или иначе, този срок отдавна е минал — продължи Нокс, след като по навик погледна ръчния си часовник, марка „Таг Хойер“. — Сержанта… или Дулич, както вие го наричате, е убеден, че замесването на Дани променя коренно нещата.

— Да, така е…

— Те ще го убият, може би ще ликвидират и двамата само защото той е американец.