Шестият
Шрифт:
Двамата едновременно дръпнаха одеялото и се настаниха на задната седалка.
Човекът на капрата се обърна да ги погледне.
— Разминахте се на косъм — рече.
— Така е — съгласи се Шон. — Откъде познаваш Кели Пол?
— Да не говорим по този въпрос.
— Току-що ни направи огромна услуга.
— Имали сте късмет, че тя е на ваша страна.
— Какви бяха онези в парка, които стреляха?
— Приятелката ти успя да види сметката на трима от тях. Направо им потроши кокалите. Изстрелите бяха дело на други двама, които
— Изисква се доста голям натиск над определени хора — отбеляза Мишел.
— Очевидно — кимна кочияшът и се обърна напред.
— Значи Кели е планирала всичко, а? — обади се Шон.
— Тя планира всичко. Каза, че вие двамата сте острието, но всяко копие си има и дръжка, нали? — Мъжът бутна шапката на тила си. — Е, ние сме дръжката.
— Благодаря — прошепна Мишел. — Много сме ви задължени.
— Правили ли сте някога пълна обиколка с файтон? — подхвърли през рамо кочияшът.
— Не — отвърна Шон. — Но сега нямаме време.
— Обещаваме да я направим, но когато е по-топло — побърза да каже Мишел и хвърли предупредителен поглед към партньора си.
Файтонът наближи пресечката и намали ход.
— Малко по-надолу по улицата ви чака кола — каза кочияшът. — Червена тойота с четири врати. Човекът зад волана се казва Чарли.
Мишел разтърси ръката му.
— Още веднъж благодаря. Ако не бяха вашите момчета, сега щях да съм мъртва.
— Без тях всички щяхме да сме мъртви — отвърна мъжът. — А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.
Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.
Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.
Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.
— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.
— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.
— Наистина ли?
Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.
— Какво искаш да кажеш?
— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“
— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.
— Но ти поемаш много по-големи рискове.
— И какво от това?
Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.
— Добре де,
— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.
— Мисля, че знаеш.
— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.
— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?
— Май това щеше да е по-умно.
— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.
Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:
— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.
— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.
— Малцина го правят. Поне не доброволно.
— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.
— Какво ще правим тогава?
— Животът предлага и други възможности, Мишел.
— Казваш го, защото сме спали заедно?
— Може би да — призна той.
— Значи имаме какво да губим?
— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.
— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.
— Не съм казал такова нещо.
— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.
— Не го отричам.
— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?
— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.
Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.
— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?
— По същия начин — тихо отвърна той.
— Точно така — кимна тя. — По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.
— А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?
— Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?
Мълчанието се проточи. После той почука по волана.
— Хайде, потегляй. Чака ни работа.
— Значи продължаваме по същата писта?
— Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.
59
Спирачките изскърцаха и джипът закова на Пето Авеню. От него изскочиха двама яки мъжаги, които сграбчиха Питър Бънтинг и го хвърлиха в колата. Това се случи толкова бързо, че той дори не успя да извика. Миг по-късно тежката машина набра скорост, а той се оказа притиснат между похитителите си. Опита се да попита какво става, но те гледаха право пред себе си и сякаш изобщо не го чуваха.