Шестият

Балдачи Дейвид

Бънтинг грабна дистанционното и натисна червения бутон. После извърна глава. Не можеше и не искаше да гледа агонията на Ейвъри.

Три минути изтекоха в пълно мълчание.

— Вече можеш да погледнеш — обади се Харкс.

— Не!

— Казах да погледнеш!

Оглушителният плесник принуди Бънтинг да се ококори. Железните пръсти с лекота извъртяха врата му към прозрачната стена. Остана зашеметен от онова, което видя.

Ейвъри все още беше там, жив и здрав. В стаята се появиха неколцина мъже, които му свалиха

системите и разкопчаха коланите, пристягащи го към болничното легло. Той се надигна до седнало положение, разтри китките си и се огледа. На лицето му беше изписано видимо облекчение.

Бънтинг се приведе напред и направи опит да извие глава към Харкс.

Едрият мъж разхлаби хватката си.

— Защо правиш това?

— Махай се — отвърна Харкс и издърпа снимките от ръцете му. — Но не забравяй, че мога да ги убия когато пожелая. Хубавичко си помисли, ако случайно ти хрумне пак да се срещнеш с Кинг или пък да се обърнеш към ФБР. Аз на твое място бих го направил.

— Значи това беше предупреждение, така ли? — попита плахо Бънтинг.

— Нещо повече от предупреждение. Неизбежно е.

Десет минути по-късно Бънтинг седеше в кола, която пътуваше към къщата му. Лицето го болеше, сърцето му беше свито на топка, сълзите мокреха яката на ризата му. Набра последователно шест телефонни номера, принадлежащи на високопоставени държавни служители. Те бяха уникални, предназначени единствено за него. Насреща веднага разбираха кой ги търси, още повече че бяха контролирани непрекъснато. Бънтинг рядко ги използваше, но когато го правеше, хората отсреща вдигаха моментално.

Не и този път. И шестте номера даваха свободно.

60

Шон и Мишел най-накрая се добраха до Портсмът, където хапнаха набързо в някаква закусвалня. Платиха в брой и дремнаха в колата. Час по-късно се събудиха от алармата на джиесема на Мишел и замаяно се спогледаха.

Шон погледна часовника си.

— Още шест часа път — изохка той. — По обед сме там.

— Ох, веднъж да стигнем — простена тя. — Обещавам никога повече в живота си да не шофирам до Мейн!

— Аз пък мисля, че изобщо няма да се возя в кола.

— Не можем да се върнем в мотела.

— Знам. Затова възнамерявам да звънна на Кели Пол.

— Ами ако проследят обаждането?

— Смених си СИМ картата с друга, която купих в Ню Йорк. Вече изпратих съобщение на Кели с новия номер.

— Какво стана с Бънтинг?

— Каза, че ще си помисли. И на него му изпратих новия си номер.

— Дали изобщо ще се обади?

— Бог знае.

— Ами онези типове в парка? Сигурна съм, че бяха получили заповед да ни ликвидират. Дали Бънтинг има нещо общо с тях?

— Видях очите му, Мишел. Изплашен е до смърт. Не само за себе си, но и за семейството си. Инстинктът ми подсказва, че няма нищо общо с нападението срещу нас.

— Мислиш ли, че е мъртъв?

— Какво

имаш предвид?

— Явно са знаели за срещата ви. Вероятно са изтръгнали тази информация със сила.

— Ох, не знам. Но ако е мъртъв, скоро ще се разчуе — отбеляза Мишел.

В един и половина стигнаха Макиас. След обаждането на Шон Кели Пол беше пренесла багажа им на новото място, което беше намерила, а после звънна да им обясни как да стигнат до там.

Оказа се, че става въпрос за малка вила с каменни основи близо до безлюден плаж на осем километра от „Мартас Ин“. Самата Кели Пол беше там и излезе да ги посрещне.

— Благодаря за помощта, която ни оказа — рече Мишел и приклекна два-три пъти, за да се раздвижи след дългото пътуване.

— Никога не изпращам хора на мисия, без да им осигуря подкрепление. Това е задължително условие в уравнението.

— Да ни беше предупредила — укори я Шон. — За малко не застрелях един от твоите хора.

— Може би си прав — кимна Кели. — Но така съм свикнала.

— Все пак спаси живота ни.

— След като го изложих на риск, като те изпратих на среща с Бънтинг.

— Е, без риск няма награда — философски заключи Мишел.

— Къде е Меган? — попита Шон.

— Все още е в мотела.

— Сама?

— Не. Уредих й полицейски надзор.

— Как успя?

— Обадих се на някои хора, а те пък се обадиха на други. За момента това е най-доброто, на което можем да разчитаме. Вие двамата вече сте белязани. Как мина срещата с Бънтинг?

— Притиснат от всички страни. Беше започнал да се отчайва. Каза, че няма нищо общо с убийствата, и аз му повярвах. Страхувам се обаче, че вече е мъртъв.

— А ти през цялото време си знаела, че Бънтинг няма нищо общо, нали? — подхвърли Мишел.

— Не бях сигурна. Но картинката се очертава все по-ясно с всяка изминала минута. Срещата ви с Бънтинг постигна една много важна цел.

— Каква? — погледна я с любопитство Шон.

— Джеймс Харкс е получил пълна свобода за действие.

— Значи наистина допускаш, че Питър Бънтинг е мъртъв?

— Не, поне засега. Докато са преследвали вас, най-вероятно са му отправили сурово предупреждение. Нещо от сорта „жестоко ще пострадаш, ако пак си отвориш устата“. Положително са заплашили семейството му.

— А защо това е добро за нас? — попита Мишел.

— Защото Бънтинг вече е убеден, че няма друг избор, освен да работи с нас.

— Току-що каза, че са го заплашили със смърт — възрази Шон.

— Най-важното, което трябва да знаем за Бънтинг, е, че той е изключително умен и находчив. В момента несъмнено е притиснат здраво. Може би дори са го пребили. Но рано или късно ще се замисли. Той мрази да губи и работи всеотдайно за интересите на страната. Истински патриот е. Баща му е проливал кръвта си за Америка, а той самият е готов да я защитава до последно.