Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Добре — каза Суриков решително. — Обмислил съм всичко от начало до край. Искам да се измъкна.

— Тогава се смятай свободен. — Най-после Холис намери един червей и изхвърли средата на ябълката на врабчетата. — Желая ти късмет и благодаря.

— Искам да се измъкна оттук. От Русия.

Холис бе разбрал добре какво има предвид Суриков.

— Искам да изживея последните си дни на Запад — каза Суриков.

— Аз също.

Суриков не отговори.

— Мислиш, че са те надушили ли? — попита Холис.

— Не, но ще се усетят, ако ти дам това, което искаш. Искам да отида в Лондон.

— Наистина ли? Жена ми е в Лондон. И на нея не й хареса тук.

— Колко време

ще ти е необходимо, за да ме прехвърлиш на Запад?

— Полетът трае около четири часа, генерале. — На Холис му правеше удоволствие да напомня на съветските висши държавни служители за типа държава, която сами си бяха създали. — Той продължи. — Подай документи за туристическа виза, а аз ще се погрижа за резервация в Аерофлот. Еднопосочен билет, нали така?

— Искаш да кажеш, че не можеш да измъкнеш от тук никого?

— Не е много лесно. Вие имате дяволски добра полицейска система.

— Не мисли, че ако ме държиш тук, ще продължавам да те снабдявам със секретна информация, приятелю. Ако не ме измъкнеш, се оттеглям от службата си при тебе.

— Казах ти, че всичко ще се оправи.

— Ще започна да работя за британците.

Холис изтри ръце в салфетката. Да загубиш агент, защото се е панирал и оттеглил, е едно, но да го загубиш, защото е отишъл да работи за други, е съвсем друга работа. Новата тактика бе източникът на информация да се остави да напусне когато си поиска и да не се насилва, както са правили в миналото. Притиснатите агенти неизбежно ги хващат и след това КГБ измъква от тях всичко, което са предали като информация, и предприема необходимите мерки, за да оправи нещата. Но ако Суриков отиде при британците и по-късно се издъни, Холис може никога да не узнае, че Суриков си е изпял всичко в „Лубянка“.

— Или пък за французите — каза генералът. — Говоря френски доста добре. Ще се оправя във Франция.

— Ако ще ходиш при французите, по-добре иди направо при КГБ, за да си спестиш времето. Те са се внедрили дълбоко сред тях, генерале. Повечето са едновременно и агенти на КГБ.

— Не се опитвай да ме изплашиш. Имам и трета възможност — германците. Така че сега изборът е единствено твой.

— Ще говоря с моите хора. Не че не искаме, но е доста опасно. За тебе, имам предвид.

В действителност, помисли Холис, по-скоро наистина не искат. Някои политици много харесваха информатори от висок ранг, но за хората от разузнаването един доброволен информатор съобщава същите неща на КГБ, както и един заловен шпионин, а именно, че всичко, което е минало през бюрото му, е минало и през ръцете на врага. Суриков трябва или да продължи да шпионира за него, или просто да се оттегли и да си затваря устата. Но тъй като той май не бе склонен да приеме нито едното, нито другото, Холис смяташе, че Суриков има нужда просто от една автомобилна катастрофа. Но това не му беше много по вкуса и той се надяваше, че би могъл да измисли нещо по-подходящо.

— Ще го обмислим. Помисли и ти. Западът съвсем не е това, което всички тук си представяте и превъзнасяте.

— Не ме занасяй, полковник. — Суриков запали поредната трета или четвърта цигара от предишната.

Холис извади брой на вестник „Правда“ от куфарчето си. Доста добре можеше да чете на съвременен руски — бюрократичен, журналистически, комунистически руски. Но имаше проблеми с Чехов, Гогол, Толстой и другите класици и той смяташе, че един ден с радост би изучавал езика на тези писатели, ако живее достатъчно дълго, за да седи в люлеещ се стол с Толстой в ръка.

Погледна крадешком към Суриков, който като че ли наистина четеше своята „Правда“ — органа на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Четеше и вярваше в написаното,

а в същото време в мислите и убежденията си се разкъсваше по някакъв чудовищен начин. Тези хора, реши Холис, са безнадеждни. Безнадеждни, когато са си тук — в страната, детински наивни и озадачени, когато ги измъкнеш оттук и им дадеш първия брой на „Вашингтон пост“ или лондонския „Таймс“. Холис бързо плъзна поглед по едно от заглавията: „Афганистан се бори и строи. Съветско — афганистанските политически и икономически връзки, които водят началото си още от времето на Вл. И. Ленин, имат дълга история и са ярък пример за добросъседски отношения“ — зачете се той.

Отново погледна Суриков. Цял живот мозъкът на тоя човек е бил захранван с празни калории и никак не бе чудно, че интелектът му е недохранен. Осъзна, че трябва много внимателно да се отнася с него.

— Сигурно добре съзнаваш, полковник, че ако ти дам това, което искаш, нито ти, нито аз трябва да оставаме в Русия след това — каза Суриков.

— Наистина ли?

Холис си припомни кога за пръв път срещна генерал Суриков. Той се бе обърнал директно към него преди година на прием на югославския посланик по случай Деня на независимостта на Югославия. „Полковник Холис, казвам се Валентин Суриков“ — му бе казал Суриков на английски. Беше с униформа на генерал от военновъздушните сили на Съветския съюз, така че Холис му отвърна според военния етикет: „За мен е удоволствие да се запознаем, генерале.“

„Бих желал да предоставям тайна информация на вашето правителство. Предайте на този, който се занимава с подобни въпроси, че можем да се срещнем на приема на финландския посланик следващата седмица“ — бе продължил спокойно Суриков и после се бе оттеглил.

На приема във финландското посолство отиде самият Холис.

Сега, година по-късно, тук — на площад „Дзержински“, Холис бе съгласен със Суриков, че двамата са почти в края на опасната си връзка.

Суриков надникна над вестника към група мъже, които излизаха от „Лубянка“.

— Помоли ме за информация. Казах ти цената си — каза той.

Холис също забеляза мъжете пред главното управление на КГБ. Бяха шестима, говореха и ръкомахаха. Изглеждат в добро настроение, помисли Холис. А и защо да не са? Та те са полицаите в една полицейска държава.

Суриков започваше да става нетърпелив. Много тихо — толкова тихо, че Холис едва го чу — той каза:

— Ако знаеш поне малко за онова, което е при Бородино, ти е съвсем ясно, че да ме измъкнеш оттук, е прекалено ниска цена за информацията, която ми искаш. — После добави един от любимите си, добре заучени американски идиоми: — Когато разбереш, ще ти се съберат очите от изумление.

Холис се усмихна зад вестника. Очите му отново се насочиха към „Лубянка“ — красива осеметажна сграда в италиански стил. Първите два етажа бяха от сив гранит, а горните — с циментова мазилка, боядисана в онова дрисливо жълто, което руснаците много обичат. Бе една от малкото сгради в Москва с чисти прозорци. През тях на слабото флуоресцентно осветление се виждаха хората на работните им места.

Винаги го бе изумявало местоположението на КГБ — точно в сърцето на Москва, на педя разстояние от магазина за детски играчки, сред площад, откъдето десетки хора го виждаха всекидневно. В него са измъчвани и разстрелвани хиляди съветски граждани, и московчани го ненавиждаха. Въпреки това нито КГБ, нито съветското правителство имаха благоразумието да преместят управлението някъде другаде и то се издигаше тук като паметник на човешката бруталност. Може би неслучайно. Сградата наистина служеше за назидание. Всеки път, когато Холис минеше покрай нея, си мислеше, че не трябва да върши неща, които биха го тикнали там.