Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Седни.

Лиза отново седна на мястото си.

— Съжалявам. Малко се поизнервих. Вярвам ти. Справи се великолепно. Дори и да се случи нещо и да не стигнем до посолството… А как ще влезем в посолството, ако ония „слухари“ ни чакат близо до вратата?

— Ще ти покажа един номер.

— Няма да е зле.

Експрес „Белорусия“ от Минск пристигна на стогодишната Беларуска гара в дванайсет без десет. Холис и Лиза слязоха бързо и си запроправяха път сред тълпата. Холис забеляза, че завръщащите се в далечните си родни места хора съвсем не бяха опразнили

торбите. Те отново бяха претъпкани, но този път с дрехи, обувки, домакински уреди и различни видове московски глезотии. Най-ненужното нещо, което връщаха обратно, бяха останалите след пазаруването им рубли. Няколко добре облечени московчани поглеждаха враждебно провинциалистите и в погледите им сякаш се четеше неодобрение заради това, че и селяните вече ги конкурират в пазаруването на стоки.

Холис и Лиза минаха покрай патрулни двойки на КГБ, каквито имаше на всеки транспортен възел в Съветския съюз и от които еднакво се стряскаха и чужденците, и местните граждани. От гарата излязоха на площад „Горки“, сред който се издигаше огромната статуя на писателя. Небето бе сиво както обикновено, а въздухът, за разлика от свежия въздух в провинцията, бе мръсен и задимен. Пресякоха площада и тръгнаха към Кремъл по улица „Горки“ — главната улица на Москва. Холис вкара Лиза в хотел „Минск“ и влезе в телефонна будка в края на фоайето. Набра номера на посолството и разговаря с патрула, после с дежурния офицер, който се оказа заместникът му — капитан О’Шей.

— Ед, аз съм. Разбра ли?

— Да, сър.

— Става дума за „светкавица“ — каза Холис, използвайки кодовата дума за личен спешен случай. — Осигури ми кола при позиция „Делта“. След десет минути.

— Да, сър. Ще дойда лично.

— Не, остани там и ми намери господин Девет. Искам да говоря с него.

— Господин Девет много се разтревожи за вас. Той е в кабинета си.

— След десет минути.

— Да, сър. Добре дошли у дома.

Холис затвори телефона и се обърна към Лиза.

— Сет е много разтревожен за теб.

Лиза не отговори. Излязоха от хотел „Минск“ и продължиха надолу по „Горки“.

— Чудесно го уговори. Къде е позиция „Делта“? — попита Лиза.

— Забравих.

Тя го погледна.

— Будалкаш ли ме?

— Да. Това е при Първи гастроном. Знаеш ли го?

— Разбира се. Но ние, московчаните, все още му викаме „Елисеевски“ — така са го наричали преди революцията. Най-хубавия гастроном в Москва. Всъщност — единствения. А дали ще успеем?

— Така изглежда.

Минаха покрай Драматичния театър „Станиславски“, прекосиха площад „Пушкин“ и градинския пръстен, който някога е бил външната стена на града. Стигнаха до красивата фасада на Първи гастроном, после минаха отзад.

— Предполагам — каза Холис, — че КГБ не може да различи позиция „Делта“ от Таймс Скуеър. Сменяме позициите всеки път, когато ни се налага да ги използваме. Така че не би трябвало тук да ни чака някой от КГБ. Но пък те винаги пращат по една-две коли да се навъртат около всеки автомобил на посолството. Веднага щом се появи нашата кола и намали малко, ще скочиш отзад, ще се

мушнеш бързо и аз ще те последвам. Окей?

— Гледала съм това в един филм.

Зачакаха. Лиза запали цигара.

— Това е последната. Но в кабинета имам един пакет. Или може би вкъщи.

По „Горки“ с доста голяма скорост се зададе черен форд и Холис видя отпред двама от охраната, а на задната седалка седеше мъж, който приличаше на Сет Алеви. Зад форда се движеше черна чайка. Изведнъж фордът зави рязко към бордюра и удари силно спирачките. Задната врата се отвори, Лиза се пъхна до Алеви, качи се и Холис и дръпна вратата, докато колата вече набираше скорост.

— Здравей, Сет — каза Лиза.

— Няма да е зле да ми дадеш някакво обяснение, полковник — обърна се Алеви към Холис.

Холис не отговори.

— Къде е колата? — попита Алеви.

— На гарата.

— На коя гара?

— Гагарин.

— Гагарин? Какво, по дяволите, сте правили там?

— Взехме влака за Москва.

— Сет, искаш ли круша? — отвори Лиза голямата торба.

— Не — Алеви скръсти ръце и погледна през страничното стъкло.

Чайката се доближи плътно до тях и шофьорът натисна газта, но отпред се появи друга чайка и те се оказаха приклещени. Американецът отпусна педала и трите коли продължиха опасната си игра, криволичейки наляво-надясно в пакет през центъра на Москва по Калинински проспект.

След десет минути фордът стигна до посолството и мина покрай милиционерската будка, пресече тротоара и влезе през вратата. Чайката зад тях изсвири с клаксона и мъжът на седалката до шофьора извади ръка през прозореца и им показа среден пръст. Хората от охраната във форда върнаха поздрава на ония от КГБ. Фордът заобиколи пилона със знамето и спря пред входа на административната сграда. Холис, Лиза и Алеви слязоха.

— Не се обиждайте, но и двамата миришете — забеляза Алеви.

— Смятам да отида да взема един душ — каза Лиза.

— Идеята ти не е лоша.

— Свържи се с моргата в Можайск — обърна се Холис към Алеви. — Кажи им да не чакат ескорт и им нареди да откарат трупа до товарния сектор на летище Шереметиево. Изпрати там някой офицер от консулството да се погрижи за тленните останки. — Той извади кафяв плик от куфарчето си. — Тук са всички документи, включително разрешителното за експортиране и една разписка за ковчега, който те искат да им се плати, преди да го изпратят.

— Помислих, че вие сте вътре в проклетия ковчег. Обадих се в съветското външно министерство, в КГБ…

— Все едно да се обадиш на убиеца.

— Къде нощувахте?

— Това служебен въпрос ли е? — попита Холис.

— Скрихме се в едно село, наречено Яблоня… — намеси се Лиза.

— Скрихте се? От кого?

— От един тип на име Буров — отговори Холис, — човек на КГБ, полковник. — Холис го описа.

— Познаваш ли го?

— Може би. Ще поразпитам. Добре, ще ви чакам след трийсет минути в обезопасената стая на шестия етаж. И двамата. Ще успеете ли?

— На мен ми трябва един час — каза Лиза, обърна се и влезе в сградата.