Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Холис я посрещна на стълбите и я поздрави:
— Здравей, Лиза.
— А, поне си по слипове.
— Господин и госпожа Келъм са тук.
Тя сложи ръка на устата си и се изчерви. После прошепна:
— Идиот такъв, защо не ми каза?
— Току-що го направих.
— Дали са ме чули?
— Сто процента.
Тя сгуши глава на гърдите му и тихичко се засмя.
— След час ще се разчуе из цялото посолство. О, Господи, срам ме е.
— Те са доста дискретни. — Той я целуна. — Защо
Тя се огледа.
— И при мен е голяма бъркотия. Хайде да излезем в града. Днес не вали и не е много студено.
Холис се поколеба:
— Добре, но…
— О, не им позволявай да диктуват живота ти. Нали така гласеше нашето мото?
— Да, точно така. — И той се провикна към кухнята. — Госпожо Келъм, излизам.
Тя се показа на прага на кухнята.
— О, госпожице Роудс, не знаех, че сте тук.
Лиза и Холис се погледнаха многозначително.
— Здравейте, Ан. Няма какво толкова да се чисти тук, нали?
— Да, така е. А вашия багаж опаковаха ли го вече?
— Да, всичко е готово.
— Тъжно ли ви е, че си тръгвате?
— Да, много.
— Не мога да разбера защо не ви дадоха още един шанс?
— Ами тук всички дребни нарушения на закона се смятат за изключително тежки престъпления.
— Тук всичко е престъпление. Няма свобода за нищо. А човекът, който ще ви замести, къде ще живее — във вашето жилище ли?
— Не мисля, че ще дойде някой да ме замести. Няма смисъл да се изпраща друг, щом като започват да ни връщат един по един…
— Да тръгваме — прекъсна я Холис. — Довиждане, госпожо Келъм. Ще се видим, преди да си тръгна.
— Надявам се, полковник.
— Ще се постарая.
Той хвана Лиза за ръката и я поведе надолу към антрето, откъдето си взе мушаменото наметало и филцовата шапка.
— В тия дрехи приличаш на шпионин.
— Не, онова синьо манто и кепето са шпионската ми униформа.
Излязоха навън под едва светещото слънце. Беше влажно и студено, температурата беше под нулата и тук-там из двора все още имаше местенца, покрити със снега, който падна преди няколко дни. Излязоха през задната врата точно до военните жилища и Холис я попита:
— Къде искаш да отидем?
— Където и да е. Просто ми се ще да се поразходим като туристи. Да повървим по улица „Горки“, хванати за ръка, да влезем в някое малко кафе, да пийнем капучино и да хапнем тортичка.
— Няма подобни кафета нито на „Горки“, нито на която и да е друга улица в Москва.
— Ще си въобразяваме, че има.
— Добре.
Тръгнаха из улиците на стария квартал „Пресня“, минаха покрай някакъв паметник на войник край барикада, после покрай друг с надпис „Паветата — оръжие на пролетариата“. Наблизо видяха обелиск, издигнат в памет на героите във въстанието през 1905 година.
— Колко романтично! —
— О, стига си се подигравал. Романтиката е в сърцето, а не в камъка или в мрамора, не е дори на Виа Венето.
— Добре казано.
— Както и да е, но аз изпитвам някаква странна привързаност към този град и неговите жители.
— Някои от неговите странни хора сега ни следят. Естествено знаеш какво значи слухари на посолството, нали?
— Да, знам. Следят ли ни наистина? — и тя се огледа.
— Да.
— Сигурен ли си? Мисля че никога не са ме следили.
— Не може да бъде. От време на време решават да проследят някого. Но що се отнася до военните аташета, сякаш са се залепили за тях. Ей сега ще им се измъкнем. Много е лесно в метрото. Само ме следвай. Ето ти пет копейки.
Тръгнаха по улица „Крепостен вал“, влязоха в метростанцията на улица „1905 година“ и взеха първото влакче, което пристигна. Седнаха в полупразния вагон и Холис каза:
— Ще трябва да се прехвърлим няколко пъти, за да им се измъкнем.
— Добре. Но какво като ни следят? Та ние нищо не правим?
— Въпрос на принцип. А пък те може все още да ни пазят стая в Лефортово.
— О!
Пътуваха по посока към центъра и на няколко пъти слизаха и се качваха в последния момент на най-оживените станции, после взеха линията „Проспект Мир“, водеща към северния край на града.
— Загубихме ги на спирка „Площад на революцията“ — каза Холис.
Тя седеше до него в почти празния вагон.
— Откъде знаеш?
— Видях ги да се оглеждат в недоумение на перона, докато нашето влакче потегляше.
— Ама ти си знаел как изглеждат?
— Надявам се, да.
— Това се казва професионализъм. Толкова романтично. Да бягаш от агентите на КГБ. — Тя погледна часовника си. — Почти един часът е. Умирам от глад. Чий ред е да черпи?
— Доколкото си спомням, ти забрави да платиш в Лефортово. Така че е твой ред.
— Добре. — Тя хвана ръката му. — Знаеш ли, Сам, моята шефка — Кей Хофман, казва, че не трябва да се забърквам с женени мъже.
— Така ли? Тя да не би да води рубрика за даване на съвети?
— Не се шегувай! Тя е жена с опит…
— Чувал съм.
— И ми е нещо като наставничка. Каза, че женените мъже или се връщат при жените си, или са с теб само временно и после се захващат с друга.
— Това е станция „Космос“. Следващата е в гората. Да слезем тук.
Излязоха от метрото и Холис я поведе по проспект „Мир“ към хотел „Космос“.
— На обяд ли ще ме водиш? — попита Лиза.
— Не.
Влязоха в хотела и Холис отиде до бюрото на Интурист. Малко трудно, но успя да наеме кола и шофьор, като плати предварително с долари.